Отново „Стихотворението на екрана“ от Цветан С. Тодоров

Публикувам тази моя статия „Стихотворението на екрана“ от 1985 г. по повод прожекцията на филма „Отражения“ на 31 октомври 2018 г. Бях я забравил, докато не ме подсети режисьорът Румяна Петкова по време на варненския кинофестивал „ Златна роза“ 2018 г. Открих я трудно и я възстанових. Не е нещо специално, но е показателна за времето на социализма – как се пишеше тогава, с какви „хватки“ можеше да се каже нещо важно за недолюбваните от властта филми.
На днешната прожекция специални гости са Румяна Петкова и Жана Караиванова (на снимката).

„Отражения“ на голям екран може да се види 31 октомври в 18.15 ч. в Дом на киното. Българската драма от 1982 г. е на режисьора Румяна Петкова, по сценарий на Невелина Попова и стихове на Петя Дубарова. Главната роля на Мая във филма изиграва Жана Караиванова.

Стихотворението на екрана
от Цветан С. Тодоров

Сп Пламък

Филмовият екран е чувствителен като мембрана. Рядко обаче се разглежда неговата чувствителност към стихотворението. Става дума за екранното присъствие на поетичния текст, когато той е интегриран в художествената структура на филма, без да губи своята словесна и смислова цялост, т.е. за филмираното стихотворение. Това е частен проблем в сравнение с киното, което се развива по законите на т. н. “поетично кино“, както и на филмираните поетични рецитали, но в този частен проблем могат да се проследят взаимоотношенията между стихотворение и филм.
Логичен е въпросът – нима е необходимо стихотворението на екрана, освен ако филмът е посветен на поезията? Не е ли естествено и най-подобаващо

стихове да звучат, когато разказваме за живота на поета – както например във филма „Песен за човека“ на Б. Шаралиев? Екранното присъствие на поетичен текст се среща често и в повечето случаи е визиран именно като изпълнение, където еднакво важно е кой, къде, кога и какво рецитира. Например в „Москва не вярва на сълзи“ рециталът на улицата носи вкуса на времето, атмосферата на града. Понякога на стихотворението се възлага по-важна роля, какъвто е случаят с участието на неизвестната тогава Петя Дубарова, която рецитира своите стихове във филма „Трампа“ на Г. Дюлгеров, или финалът на „Апокалипсис сега“, където героят на Марлон Брандо произнася „Кухите хора“ на Т.С.Елиът. Стихотворението във филма на Ф. Ф. Копола е призвано да обобщи филмовия образ, макар че по-скоро го илюстрира, докато в „Трампа“ самото изпълнение на младата поетеса налага високия критерий за изстрадано изкуство.
Понякога стихотворение присъства анонимно, но може и да е знак на невидимото. Като част от епизода с боя на Шипка във филма на Никола Корабов „Юлия Вревская“, където в един момент опълченец изненадващо произнася Вазовия стих от „Опълченците на Шипка“. Друг път филмовият кадър проговаря чрез стихотворението някак естествено. Защото някои стихове са неделима част от представите ни за опълченците на Шипка, тъй както подвигът на Хаджи Димитър е неделим от стихотворението на Ботев.
Филмите на някои наши режисьори-дебютанти от последните години донесоха ново усещане за действителността, нови отношения, което са показани през определени стихотворения. Произведения като „Отражения“ и „Смъртта на заека“ са млади не само поради професионалната незрелост, а и поради изразената чувствителност на младите. В този смисъл са функционални всички особености на творбите, включително и недостатъците.

отражения
„Отражения“  на сценариста Невелина Попова и режисьора Румяна Петкова има амбициозната цел да направи филмов портрет на едно поколение, което упорито търси себе си. Героинята Мая (Жана Караиванова) не толкова живее във вакуум, колкото се чувства във вакуум. Нейни характерни черти са безволието, стремеж към промяна и страхът от нея, нетърпимост към прозата на деня и невъзможността да се пребори с нея. Самотата е тема на филма, скуката – доминираща атмосфера между героите.
Мая е пасивна към ставащото около нея, тъй като всичко й е чуждо. Скуката се прокрадва както на младежкото веселие, така и на семейната вечеря по повод годишнината от героичната смърт на близък роднина. Бездействието на героинята (лежи и слуша хладилника) е предадено с чувство за стил, атмосфера и хумор. Макар да не е лишено от вътрешна пружина, поведението на Мая говори за чиста и крехка душевност, вродено непримиримост с пошлостта и преклонение пред безкомпромисната младост.
Показателно е, че в ролята на невидим ценностен критерий във филма е не споменът за загиналия антифашист, а този на рано напусналата ни поетеса Петя Дубарова. Тази промяна е съществена, тя подсказва законното движение на идеала към съвремието, към границите на реално съизмеримото. Героинята носи загадката на поколението, израснало през 70-те години. Въпреки че авторите не намират обяснение, това поколение е почувствано и показно на екрана вярно.
„Мене ме няма!“ – при тези думи героинята се разплаква, а ние виждаме кулминационната сцена на филма. Кога и как се е „изгубило“ това момиче? Филмът не може да отговори на този въпрос и в това е неговата незавършеност. Но той е обвеян от лесната ранимост и чистота на едно стихотворение:

„И на трите сезона студеното рамо
ще разбия с ръце на парчета от лед.
Аз не ще се оставя на времето само
да ме носи през дни, ту назад, ту напред.“
(Тъмни улици)
Звучащият от екрана текст на Петя Дубарова е не само израз на една емоционална нагласа, а и на това, което дъщерята не може сама да формулира. Този филм, неприкрито стимулиран от поезията, отразява стремежа и вътрешните сривове на едно духовно съзряване. Чувствителността му издава един неартикулиран протест срещу по-възрастните поколения, които изземат грижите на самоизграждане на младите чрез тотална грижа. Тази грижа е убийствена – подсказва филмът, затова неопитният младеж я приема като полагащо му се щастие. Мая вече излиза от възрастта на идеализацияата и сега търси опора в себе си.
Много е лесно да се отрече тази лутаща се героиня, но всъщност тя изисква любов и доверие, защото пасивността й се дължи на нейния неоформен свят, който търси собственото си съзряване.
„Смъртта на заека“ е филм с доста по-сложна структура поради това е емоционално по-хладен. Известна уникалност тегне върху него. Поетът Борис Христов е написал сценария въз основа на своята стихосбирка „Вечерен тромпет“, а известният от анимацията режисьор Анри Кулев е заснел по него първия си игрален филм. На екрана наблюдаваме едно „пътуване“ към житейската първооснова на стихотворения като „Графика“, „Кълвач“, „Пренасяне гроба на баща ми“, кинематографично разчитане на пластическите качества на поетичната книга. Характерният за Анри Кулев гротесков черен хумор внася ненадейни и търсени дисонанси в романтичния свят на Борис Христов.

смъртта на заека_.jpg
„Смъртта на заека“ е калейдоскопична картина на детството, видяна странно непоследователно през детския поглед. За разлика от „Отражения“, чиято проблемност се носи главно от взаимоотношенията между героите, „Смъртта на заека“ е проблематизиран като визия, като картина, в която играят бликовете на авторовото светоусещане. Сюжетът, който многократно надхвърля „случките“ от стихотворенията, съдържа ходове и постъпки, чиято семантика ни е позната от филми като „Вечни времена“ на Асен Шопов и „Последно лято“ на Христо Христов.
Анри Кулев изявява чувствителността си върху една кинематографично разработена територия – българското село в период на миграция. Нищо ново не може (и като че ли не иска) да добави този филм към нея. Той е наниз от сцени, съдържащи поезия, народен хумор и жестокост. Момчето, което ще се прости с детството си, през което ще мине светкавицата на съзряването, се губи между останалите колоритни образи. В този свят змията е приятелят на човека, попът е нихилист, циркът – доставчик на обръчи за бъчви, а ударът от електрически ток – вход към несъзнателното, където всичко е с разменени функции. Тези сюжетни ходове формират основната част на филма. Съдбата на героите се оказва повод. Естетическият подход към жизнения материал е заявен открито от обрамчващия епизод на озвучаването. Ние гледаме филма по време на озвучаването му, осмислянето. Тук виждаме една свързваща метафора – надупченият, „вечерен“ тромпет, чрез който се внася основния „звук“ в осмислянето. Акцентът върху него – това е един невъзможен инструмент, като душата на поета.
Екранизиран по стихосбирка, „Смъртта на заека“ е напълно самостоятелно звучащо произведение. В неговата тъкан живеят стихотворения, които придобиват нов, кинематографичен еквивалент.
Стихотворението навлиза в българското игрално кино – било като невидим одухотворяващ извор („Смъртта на заека“) или като самостоятелен идеен свят („Отражения“), било като подтик за филм („Ако те има“) или като свободна импровизация („Масово чудо“). Тези филми не крият природата си на откровено кино, техният финал най-често е скок от сюжета към похвата, от живота към изкуството. Стихотворението присъства на екрана по силата на своята изповедност, жизнеподобие и актуалност. Защото когато днес търсим новия герой, ние се опитваме да се доближим до неговата чувствителност, а тя е най-осезаема в поезията.

Сп. ПЛАМЪК
Бр. 2 /1985 г.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s