Адвокат Ивайло Ангелов: Властта разделя управляващи и управлявани, за да има ред и да се създаде публична организация

 adv.Ivaylo_Angelov

Виновността при нарушаване на гражданските права

Процесуална защита пред съдебните институции

Държавата е форма на обществено групиране по национални интереси и суверенитетна територия. Всяка държава е една публична общност, стояща над другите включени в нея социални, правни, икономически, религиозни или родови групировки. Затова тук може да се говори за народ, за нация, които са нейната субективна субстанция сформирана в обществено цяло. Публичната власт е резултат от разграничаване между управлявани и управляващи, което създава възможността властта да упражнява надмощие върху гражданите. Налице е една публична организация, чрез която се осъществява единството на нацията. Това е волята, която взема необходимите задължителни решения за държавата, за нацията и за гражданите. Това е една принудителна власт, която налага на всички живеещи в рамките на територията спазването на общоважащите правила в името на общите интереси и спокойствието за изграждане на личните просперитети.

Проф. Александър Джеров твърди, че „в това си качество държавата издава правни норми, които са задължителни и следва да се спазват от всички: както от управляваните, така и от управляващите, включително и от държавата. Правните норми на една държава са валидни за държавата, за обществените и административните служби и за всички граждани или организации. Същевременно държавата, чрез своите органи и служители има задължението да осигурява спазването на предвиденото в законоустановените норми.”Следователно държавата е публична власт, императивна организация, която действа с неопределима сила в интерес на общността върху конкретно население в определена територия.

В практиката и реалния живот попадаме на случаи и в последно време за съжаление доста често на служители, които пренебрегват гражданските интереси за сметка на личните си или лобистки, партиини интереси с различни противоправни нюанси. Държавните защитни механизми ярко показват и борбата с такива случаи, тъй като има вече привлечени магистрати, висши политически и ръководни служители към наказателна отговорност. Тя е длъжна според Конституцията – чл.7 да носи отговорността за вреди, причинени от незаконни актове, действия или бездействия на нейните органи и длъжностни лица. Именно това е смисълът наедна правова държава след като влязат в законоустановена силаприетите нормативи, нейните служители, на всички властови нива, да имат задължението да ги изпълняват.

Проф. Лев Петражицки през втората половина на ХІХ век смесва нормативната теоретичност с психологията на гражданите като стига до извода, „че правосъзнанието е основа на правоприлагането”. Понятието за вината се утвърждава от обществото в резултат на развитието на етичните норми на поведение. Душевното състояние на дееца е факт, който няма нищо общо с понятието за дълг и общественото разбиране за вината, които придобиват смисъл въз основа на господстващия морал. Днешният законодател е предвидил в нормата на чл.45 от Закона за задълженията и договорите, че „всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму”. Гражданскоправната характеристика на виновността може да се прояви, когато всеки субект не е съобразил своето поведение с предписаните в правната норма лично, служебно или длъжностно поведение. Деецът ще бъде виновен, защото съзнателно е нарушил законово уредено предписание от държавата, въпреки че е можел да не го допуска като вредоносно свое поведение.

                                Римската доктрина е провъзгласила принципа:

                             „НЕЗНАНИЕТО НА ЗАКОНА НЕ ОНЕВИНЯВА НИКОГО”.

           Държавата сама се е нагърбила със защита на интересите на частните лица и на различните обществени групи, които сами определят своите интереси. Така се налага утвърждаването на вътрешния мир и ред, за да се установи едно суверенитетно право за обществото ни. Държавата е юридическо лице и съответно на това е субект на правото. Тя има най-различни проявления в отделните клонове на гражданското право и затова носи съответните задължения на всяко свое право. В конкретни случай, чрез нейните служители се упражнява своевремнно съответната отговорност за всеки вредоносен резултат.

Гражданските права са неотменими, лични и се придобиват по рождение. Теорията на естественото право има  най-ярък израз в Декларацията за правата на човека и гражданите от 1789г, в която съвсем точно и ясно е казано, че хората се раждат свободни и равни по права, но са различни по задължения. Държавата признава на гражданите определени интереси, като им дава защита и възможност за удовлетворяване. Тя е определила в своята Конституция кои са основните права, а в процесуалните нормативни актове (ГПК, АПК и НПК) – как да се защитят пред компетентния орган след нарушаването им.

Правата на всеки гражданин са нормативно определени като се съобразяват относимите обществени задължения на основание обективното право. Социална функция на човека е да изпълнява определените му от закона задължения, като при нарушаване на социалната му функция или потребност гражданинът има право да търси съответната юридическа защита, гарантирана му от държавата, чрез нейните специализирани органи.

Проф. Ал. Джеров дава становище, че „когато един гражданин има субективно (лично) право, това означава, че на него обективното право му разрешава как да упражни определен интерес”. Съдържанието на личния интерес се определя от закона или от сключения договор (сделка), нарушаването в зависимост от юридическата квалификация може да е правонарушение, непозволено увреждане или неизпълнение на поето задължение. При тези гражданскоправни форми на виновност се дължи обезщетение за причинените вреди в едно с пропуснатите ползи и загуби от незаконосъобразното поведение на ВСЕКИ. Правният ред не може да приеме упражняването на едно гражданско право, когато то има за цел не да задоволява легитимен интрес на гражданин, а да нанесе другиму вреда. В такъв случай говорим за налично злоупотребяване с право, правомощие или власт.

За да има злоупотреба с право, е необходимо да са налице няколко юридически условия, предпоставки:

  • действието да нарушава юридически уредено задължение за определено поведение на гражданина, служителя или държавния орган;
  • действието да е с намерение да нанесе вреда на трето лице, тоест да няма никаква друга цел. Вредата да е реална, а не условна величина;
  • действието да не задоволява легитимен интерес на носителя на правото.Злоупотребата с право има за цел да увреди едно лице и с това намерение се изчерпва неговия юридически институт. Ако обаче се стигне до непозволено увреждане, това би било нов юридически факт и той може да породи съответните нови и самостоятелни правни последици. Злоупотребата с право е винаги упражняване на едно гражданско право, противно на добрите нрави и обичай. Но обратното не може да се твърди: всяко действие, извършено по начин, противен на добрите нрави, не е превратно упражняване на право. Проф. д-р Александър Джеров поддържа тезата, че за да се задвижи съдебната процедура е необходимо едно самостоятелно действие на носителя на гражданското право. И да има, и да няма изпълнение, ако носителят на субективното право счете, че неговото право е нарушено, той може да предяви едно процесуално субективно право пред определен държавен орган. Правото на ИСК е ново и самостоятелно право на гражданите. Процесуалното право е желанието на гражданите давзиска от съда да упражни принуда за да защитят право си.Гражданското право може да премине в правото на ИСК да се ВЗИСКА от държавата да го защити, обезщети при наличие на вреди, както и да се прекрати всяко неоснователно действие, което възпрепятства упражняването му. В много случаи се нарушават основни права на гражданите, тъй като е необходимо да се угоди на определен социален строй, партия или лобистки интереси. Неуважаването на правото на другия поражда гражданските спорове и нуждата от държавната принуда за защита на нарушения интерес. За да се породи правото на защита при виновност от нарушение на гражданското право, следва да са налице няколко основни предпоставки:                          2. Правото на иск е винаги между две конкретно определени лица: ИЩЕЦ и ответник (активно легитимиран и пасивно легитивиран). Ищецът е носителят на гражданското право, който търси задоволяване на един юридически признат, обезпечен и гарантиран интерес; ответникът е лицето, което е отказало да извърши онова, което носителят на гражданското право счита, че трябва да получи;                 4. За да може да се предяви иск, следва гражданското право да е изпълнимо. Има субективни права, които се изпълняват незабавно, но има други, които се изпълняват в по-късен момент, след определен период, или на етапи;                 Видовете ИСКОВЕ се класифицират според различни критерии и квалификация на виновното поведение от нарушените граждански права: Вещноправни искове – чрез тях се защитават имотните права; Обигационноправни искове – чрез тях се защитават неизпълнението на договорите и сделките на гражданите; Семейноправните искове, чрез които се защитават отношенията между съпрузите; Наследственоправни искове, чрез които се защитават правото на наследство, получаване на дялове от имота.              Днес сме свикнали с наличието на задължителността на юридическите норми, тъй като без тях нашето съвременно общество не може да съществува. Въз основа на тях се осигурява свободата на личността, в проявлението на нейните възможности и съответното им ограничаване в интерес на обществото при гарантиране равенството на субектите. Посредством законодателните нормативе се поставя една равна платформа за решаване по еднакъв начин на конфликтите при нарушаване на интересите на гражданите.                      Основен източник на юридическата наука е справедливостта, която тя трябва да цели с точното приложение на нормите от всички в обществото. Границата между правото и справедливостта невинаги е ясна, често тя не е обоснована от някои научни работници, а други дори правят композни съществени натрапвания на незаконосъобразна терминология и дават нелогична обвързаност на понетийния апарат. Справедливостта е юридическо понятие, което се основава на философските виждания. В древността правото е било разглеждано като дадено отвън, от божията воля – болярството основава първата държавно-управленска структура, а след покръстването 864г. то е унищожено като форма на управление.                 Според Аристотел, Платон и Тома Аквински „целта на правото е справедливоста”. Има много схващания за справедливостта. За Цицерон тя е „постоянната и продължаваща воля да се дава на всеки това, което му се полага”. За други автори тя е равновесие чрез ефективно съгласуване на претенциите на едни със задълженията на други.                 Изясняване на различните форми на вина и виновност съставлява голям обществен интерес, тъй като е свързано с важни практически последици за търсене на предвидената отговорност по допустимия процесуален ред. Когато компетентният съд изисква доказателства за вината в определен процес, той не трябва да допуска абстрактни виждания на страните в процеса. Вината винаги е конкретна проява дължаща се на определено поведение, която води до определената отговорност във всички норми.              Ще направя основателен извод, че съдебната практика изобилства от съдебни решения, които вменяват виновност или при доказаност на вредоносния резултат обезщетението е неприсъдено в посочения размер-намалено значително, или виновникът не понася съответната справедлива отговорност. Често се срещат юридически ситуации на злоупотреба с власт, от която възниква непоправим вредоносен резултат и в съдебния процес не се събират достатъчно доказателства за виновността на извършителя, неговото дължимо поведение или въобще не се търси за да обезщети пострадалия.               
  • ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА2. Виж. АНГЕЛОВ, Ивайло Виновността. Някои теоретични предпоставка за изясняване на проблема, Общество и право, София, бр. 2 и бр. 3 – 2010г.;4. БОЙЧЕВ, Георги Правонарушение, София, 1995;6. ЙОТОВ, Борислав Основи на правото, І и ІІ част, София, 2003;8. ГОЦЕВ, Васил Отговорност за вреди, София, 1966;10. НИКОЛОВ, Н. Защита срещу неоснователни и действия и бездействия на 11. СТАЛЕВ, Живко Граждански процес, София, 1991;13. ЧАНКОВА, Добринка Възстановително правосъдие, София, 2011;15. КОЖУХАРОВ, Александър Облигационно право, София, 1959;17. Етимологичен речник на български, БАН, София, 1979;

 

  • 18. Български тълковен речник, София, (8868)
  • 16. Речник на БАН, София, 1968;
  • 14. РОЗАНИС, С. Часноправни хипотези, София, 2010;
  • 12. КОРНЕЗОВ, Л. Гражданско съдопроизводство, София, 2010;
  •      администрацията, София, 2014;
  • 9. ГАЙДАРОВ, Павел Договорна и деликтна отговорност, София, 2000;
  • 7. ПАВЛОВА, Мария Гражданско право, Обща част, София, 2002;
  • 5. АНТОНОВ, Димитър Непозволено увреждане, София, 1965;
  • 3. ГАНЕВ, Венелин Учебник по обща теория на правото, 1 част, София, 1945;
  • 1. ДЖЕРОВ, Александър Гражданско право, Обща част, София, 2012;
  •            Развиването на виновността в гражданското право би било съществен научен принос, който ще допринесе за несмесването на вината от много учени, практикуващи юристи и магистрати при класифицирането и квалифицирането на вредоносното поведение. Вината не е достатъчно разработена по нейните субективни предпоставки за да може по-ефективно да се защитава обществения интерес в неговата съществена цялост.
  •                Отговроността се носи лично след като се докаже виновността по безспорен начин в съдебния процес. Често при преценяване на виновността в съдебното производство се допускат лчни подбуди при квалифициране на деянието и по този начин се изкривява правоприлагането на нормата. Характерът на юридическия факт – нарушаване на гражданските права би бил изяснен в по-висока степен, ако се посочат типични случаи на приложение на съдебната ни практика.
  •                  Заслужава внимание виждането, че „идеята за справедливост е идея за един висш ред, който трябва да цари в света и който ще осигури триумфа на най-значителните и почитани интереси”. Император Улпиан счита, че справедливостта е константната воля да се даде на всеки онова, което му принадлежи или съответства.
  •                    Някои философи тълкуват, че правото идва от Бога (в началото – от езическите богове, след което идва единият Бог на съответната религия). Следва периодът на естественото-обичайното право. Днес съвсем нормално се приема, че правото се създава от човека-законодателят към съответната държава. Позитивното право има нормално звучене само когато е свързано с принципите на справедливостта. Тя неможе точно да се дефинира според професор д-р Александър Джеров. Той твърди, че тя е качество и към нея се стремят човекът и човешкото общество и невинаги я постигат напълно.
  •                    Правото е и мярка, и линия на поведение, по които се ориентират членовете на едно общество. В обществото всеки гражданин е задължен да зачита и уважава чуждото благо и право, а това му дава гаранция и увереност, че останалите граждани ще зачитат неговите права, правомощия, неговите интереси и блага. Правото като наука е създадено с цел да отстоява и защитава интересите на правния субект, на обществото и на междуиндивидуалните отношения.
  •              Човекът – субектът живее в едно общество, а обществото без ред не може да съществува въобще в юридическия свят. Ако няма някаква уредба в общесвото, анархията, случайността или волята на по-силния ще движат живота в субективна посока –преднамерена, предубедена и със зловредни мисли за осъществяването на коварни планове и квалифицирани общественоопасни цели. Те биха били съобразени с личните виждания, личните съображения на силния на деня и това допринася за сериозни вреди над обществото, личността и неговите правомерни интереси. Историята е предоставила достатъчно доказателства за такива личности – диктатори, императори, ръководни държавни служители, президенти на някои държави и др. А анархията и случайността са неща, които още в дреното общество са били отречени след създаване на цивилистиката.
  •                  5. Виновността се доказва в производството, чрез способите предвидени в Гражданско процесуалния кодекс като вредата дава основателност на предявения ИСК.
  •                  3. При релевантни права притезанието е насочено срещу участващото в праоотношението лице. При абсолютните права ответникът е лицето, което ищецът като носител на гражданското право счита или твърди, че е нарушило свое задължение да не го уврежда – чл.45 от Закона за задълженията и договорите (непозволено увреждане);
  • 1. Необходимо е гражданското право да е изведено или базирано на една правна норма, за да се претендира действие или бездействие от един гражданин. Няма субективно право без то да бъде уредено от гражданското право или да е предвидено в нея като правно гарантиран интерес;
  • Друго становище приема, че правото да се иска защита на едно гражданско право е част от фактическия състав на самото субективно право, част от съдържанието на това право (Вж. проф. Живко Сталев). Поради това гражданското право съдържа освен самия интерес, който подлежи на удовлетворяване чрез даденото в този смисъл от закона право, още и правото на защитата му, правото за използване на държавната принуда за осъществяването му при НЕИЗПЪЛНЕНИЕ. На практика всъщност се съчетават материалното и процесуалното право, които произтичат от един фактически състав. Системно структурния продход на законодателя е определил чрез метода на справедливост – субективното право и неговата защита.
  • Съгласно чл.8 от Закона за задълженията и договорите „гражданите се ползват от правата си, за да задоволят своите интереси.” Те не могат да упражняват тези права в противоречие с интересите на обществото. Принципът е че всяко лице трябва да действа добросъвестно и законосъобразно. За да бъде едно действие добросъвестно и законосъобразно, то трябва при осъществяването си да бъде съобразено с правата и интересите на другите граждани и да не ги уврежда. Носителят на едно субективно право има възможността да изиска съдействието на държавата за обезпечаване изпълнението на своето право. Съвсем основателно възниква въпросът, дали правото на защита на едно субективно право влиза като съставна част на самото право, дали е елемент на неговия фактически състав, или е нещо отделно, тоест дали не е ново, самостоятелно право.
  • Има съществена разлика между злоупотреба с право и непозволено увреждане.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.