Преди поетът Марин Колев не ласкаеше властта, днес критикува по-остро

Marin KolevПоетът Марин Колев е автор на 12 книги. Заглавията им говорят за нестандартно мислене: „Мигли от светлина”, „Любопис”, „Вдънлюбов”, „Кози и ангели”, „Исо със оси” и т. н. Предпоследната е лирографика –  древно изкуство, в което стихотворението има и определена форма – на птица, на кама, на дърво, на бесилка и т. н. Стиховете му са преведени на руски, чешки, унгарски, румънски, немски, английски, испански и дори на японски език. Последната книга е за поета Николай Кънчев – „Челото плаче”.

За малко известни факти от живота му разказва журналистът Янка Сълева в два поредни броя.

С  Марин сме от едно село – Радювене. И детството ни беше едно и също – беднотия, първичен селски бит, воловарчета през цялата лятно ваканция – от първия до последния ден. Тъй като той е по-голям с няколко години, не го познавах от училище. Близо до нас живееше негова леля, сестра на майка му, която бе починала много млада и оставила сираци Марин на седем години, а брат му още пеленаче.

По този повод майка ми често съжаляваше тези деца и благославяше баба им, която не позволила пеленачето да бъде дадено на цигани, а го отгледала сама с козе мляко. По-късно съм чувала и от Марин Колев да говори за тази своя баба Цона, която им била единствената опора и закрила. Много години след това поетът ще опише в поема мъката и болката от ранната загуба на майката.

След прогимназията в село бащата на Марин решил да го изпрати в Ловеч във фабрично-заводското училище. Хем безплатно, хем да има някаква професия – стругар, фрезист, инструменталчик. Момчето нощем редяло стихове в една тетрадка, но за огрухания от селската работа баща това нямало значение. Училището никак не допаднало на бъдещия поет, нито избраната професия на фрезист. Нощем пишел стихове, които се раждали някак си от самосебе си и тайно ги изпращал до радио София, защото един път седмично там излъчвали стихове на деца и юноши.

Когато се случвало да чуе стихотворението си, радост изпълвала сърцето му. И решил твърдо – ще учи. За реалната гимназия обаче бил вече голям, затова записал вечерната. Така по цял ден имал възможност да чете, да се самообразова. Отишъл на квартира в дома на Петко Ненчев, който също пишел стихове, но и знаел много повече за литературните закони, по които се изграждат стиховете. Като завършил гимназията, твърдо решил да учи в университета. Така през есента на 1961 г. попаднахме в един курс българска филология на Софийския университет. Курсът ни бе голям, имаше много изявени поети и Марин Колев се присъедини към тях, защото литературната среда изгражда най-добре поетите.

След университета попаднахме в окръжния вестник. Бяхме дори в една и съща стая, макарв различни отдела – той в културния, аз – в партийния. Един ден при нас влезе слабичко къдрокосово момиче, с пухкав жълт пуловер и с плахи очи на сърна. Това бе Надка Кирилова от село Тодоричене, която бе завършила Великотърновския университет и бе работила в редакцията на добруджански вестник. Назначиха я в моя отдел.

След няколко месеца тя се омъжи за Марин Колев, роди им се син. Дадоха ни жилища пак в един и същи блок – те на осмия, ние на десетия етаж. Само че и двамата напуснаха редакцията и по „партийна повеля” отидоха на „културния фронт” – Марин като драматург на Ловешкия драматичен театър, а Надка  – в окръжния съвет за култура. Беше време, когато Людмила Живкова ръководеше културата и това бе най-добре заплатеният сектор. Марин беше вече издал първата си книга „Място за моето лице”, което беше цяло събитие. Той бе скромен, не парадираше, но завистници мърмореха, че е постигнал това благодарение на убития си като ятак чичо, чието име носи.

Не бяха прави. В стиховете му нямаше възхвали на властта и на комунизма. Сега всеки може да издаде книга, стига да си я плати, но тогава имаше много високи художествени критерии и затова малцина успяваха. Марин Колев ми е разказвал как се явил пред Елисавета Багряна, как поетите Вътьо Раковски и Найден Вълчев й четяли артистично стиховете му и я поглеждали въпросително, а тя кимала с глава одобрително и му се усмихвала, което означавало – ще стане от тебе добър поет. Беше приет и за член на Съюза на българските писатели, за което също се минаваше през иглени уши. И там някой му направил бойкот – едната от трите препоръки безследно изчезнала минути преди събранието, та се наложило Божидар Божилов набързо да напише няколко ласкави думи за младия поет. Това бе голям успех – провинциален поет да бъде приет за член на Съюза, защото повечето бяха софиянци или от големите градове.

В театъра Марин Колев беше и партиен секретар. Не зная какъв е бил като партиен секретар, защото имаше дисидентско мислене, съвсем различно от „партийните повели”. Ако се случеше да му дадат думата, той смълчаваше залата с живото си слово, тънко иронично и критично – под сурдинка. Дълго го аплодираха. Но дисидентското му мислене разбирах много по-добре, когато след като съм се срещнала с някоя низост или подлост отивах у тях с лошо настроение. Той с такова тънко чувство на хумор и ирония разчепкваше случая, че неволно ме разсмиваше и си тръгвах много по-ободрена.

В средата на златната си възраст Марин Колев се запали по здравословния начин на хранене и на природосъобразния начин на живот, нещо нетипично за тогавашното време. Беше си купил сокоизтисквачка и пиеше само сокове от моркови, зеле, плодове, не ядеше бял хляб и т. н. Когато отидохме на срещата в университета по случай 40 години от завършването, той изглеждаше много по-млад и свеж от останалите колеги. И до днес е младолик, духовит и интересен събеседник, макар че прехвърли 70-те… Така към здравословното критично отношение към обществото той прибави и нов начин на живот.

Ловешкият театър от онова време имаше много изяви, с които заслужи признанието на културната публика, спечели много национални награди. Затова вероятно имат заслуга доста хора от театъра, но сигурна е и заслугата на драматурга Марин Колев. Не само мен, но и много хора той възхити, когато поставиха драмата му „В подножието на Голгота” с образа на Васил Левски. За този светец в нашето освободително движение много изявени поети и писатели не са се решавали да пишат, а Марин Колев написа! И я гледахме с възхищение. По-късно той ще се връща многократно към образа на Левски в стихове и драматичната поема за Апостола „Златна свобода”.

През седемдесетте години на миналия век в редакцията на вестника често идваше известният на ловчалии доктор Еврев. Тогава за първи път чух неговата теория, че поп Кръстю не е предал Левски и че е бил наклеветен от сподвижници на Апостола. Марин Колев и брат му Васил Колев, бизнесмен и издател, в годините на демокрация поеха тази тема, привлякоха други поети, писатели, интелектуалци и се опитаха да докажат, че това е клевета. Срещнаха подкрепа и от църквата, която също трудно приема „туй петно за Бога и за храма”. Марин Колев издаде специална книга „Братовчедите на поп Кръстю”. Резултатът е, че поне има паметна плоча в църквата, където е служил Кръстю Никифоров, „борец за църковна, социална и национална свобода, чиято светла памет е помрачавана от 120 години”.

Марин Колев е голям любител на природата и на родното си село. Там той обработва бащиния си двор и се радва на произведеното си. Обича животните. Ще го видите в града „да разговаря” с някое бездомно куче, което доверчиво тръгва след него, ще го видите да гали бездомен котарак в офиса на фирмата си и да му осигурява богата вечеря. Казват, че кучетата и котките бързо разбирали кой човек е добър и по душа и се присламчвали към него…

С демократични промени първият съкратен щат в театъра беше на драматурга. Марин Колев остана без работа. Той откри фирма за разпространение на вестници и досега се занимава с тази дейност. Наглед работата не е трудна, но всъщност е трудоемка. Работят я заедно с Надка и доколкото знам вече толкова години не са излизали в отпуск. Работата не позволява. Не забогатяха през тези години – останаха си все в същия апартамент, само че сега той е пълен с картини на сино им Кирил. Художник, с много изложби у нас и в чужбина, оценяван от критиката, но принуден да работи не това, което иска и с което е най-полезен. Както е известно от историята на изкуството, художниците рядко биват оценявани приживе – обикновено живеят в бедност, а картините им се продават на баснословни цени след векове.

Ако някога Марин Колев се въздържаше да ласкае властта и я критикуваше индиректно, сега дава простор на критиката си. „българинът като сирака рано разбира, че има мащеха – родина…” „Прост народ – слаба държава, слаба държава – силни бандити, силни бандити – много убити и малко сити…”

Много горчивини са се натрупали в поета, за да дойде до изводи, че никога не е имало и няма да има братство, равенство и справедливост”, че не вярва в нищо, което не може да се види, да се пипне и чуе, че е лесно да бъдеш лош и трудно да си добър, защото злото само се развъжда”. „Злите държат света за гушата”. „Като жаба на асфалт е сплескан човека…”

Марин Колев продължава да пише, въпреки че е намерил отдавна мястото на своето лице в поезията. В стиховете си той е голям песимист, а като човек ми се е струвал съвсем друг – винаги усмихнат и доброжелателен, с един тънък хумор да излъчва позитивна енергия.

Янка Сълева

One thought on “Преди поетът Марин Колев не ласкаеше властта, днес критикува по-остро

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.