цветът на хамелеона

При подчертан зрителски интерес от 5 до 11 октомври във Варна се проведе 31-ят фестивал на българския игрален филм „Златна роза”. Съвсем естествено този интерес  е породен от все по-успешното представяне на киното ни на международните фестивали и все по-добрия му прием от страна на зрителите. Тук можем да прибавим и сериалите, превърнали се в хитове. Бунтовете на кинаджиите, довели до увеличени средства за кино и не на последно място дискусията, придобила уродливи измерения, какъв тип кино да се прави – за специалисти или за най-широк кръг зрители, което обикновено е за сметка на вкуса. Смея да твърдя, че „Дзифт” далеч не е първият голям филм на прехода, но той повлече вълната на повторното преоткриване, която се надавям да не секне скоро. Вече трета година фестивалът се прави ежегодно, а не както през последните години през година. Все още се намират хора, които твърдят, че няма българско кино и отричат цялото ни кино на прехода. Много ми се искаше да бяха надникнали в пълните зали и доловили реакцията на публиката. Конкурсът тази година предложи 13 заглавия. Миналата година отпадна злополучният „Сбогом, мамо!” на Мишел Бонеф. Сега също, по досадни технически причини, бе спестен филмът „Още една мечта” в ущърб на режисьора Николай Мутафчиев и екипа му, и най-вече на зрителите.

Програмата предложи и две копродукции с българско участие, станали европейски хитове. За откриването извън конкурса бе избрана абсурдната трагикомедия „Шоково състояние” на Андрей Кошак, словенски филм съвместно с България, Сърбия, Македония, Босна и Херцеговина. Българското участие се изразява  в продуцирането от „Арт фест”, а композитор на филма е Стефан Вълдобрев. Другият филм „Испания” на австрийката Аня Саломоновиц е по изявения ни немскоезичен автор Димитър Динев. Двамата са автори на сценария и тъй като филмът имаше правото да се състезава само за най-добър сценарий, не пропусна да вземе тази награда. Журито с председател режисьорът и директор на БНФ Иван Павлов и членове: сценаристката Нели Димитрова, операторът Николай Лазаров, кинокритикът Янко Терзиев и актьорът Камен Воденичаров, като че ли беше най-адекватното от последните години. Разбира се, всяко жури има право на мнение, стига да не предизвиква учудване и насмешки. Примерно на предишната „Златна роза” филмът с класи над останалите бе „Аве”, а журито отличи тинейджърския „Номер едно”. Съвсем пресен е случаят с „Любовта е лудост”, където безспорният фаворит американският независим шедьовър „Отчуждение” с изключителното присъствие на Ейдриън Броуди остана извън борда за сметка на руския „2 дни”… Но по фестивалите често е така.

Късометражният конкурс включваше 10 филма, а конкуренцията беше ожесточена. Отдавна не е имало толкова силна програма. Повечето новели идваха с награди и участия в престижни международни късометражни и студентски фестивали. За индивидуални постижения журито присъди диплом на Поли Генчева за режисура на филма „Солено и сладко” и на актьора Стефан Денолюбов за филма „Скок”. Любопитно, че друг вариант на този филм със заглавие „Самбуру” гледахме на „София филм фест”и като че ли беше по-добър. „За силата на реализма и емоционалната ударност, с която постига болката на едно поколение” „Златна роза” за най-добър късометражен филм получи „Парафиненият принц” в лицето на режисьора Петър Веснаков.

По време на обсъжданието с нова сила се разрази вечният спор за киното като изкуство и това за най-широка зрителска маса. Критиката посочи слабост на някои от младите автори, които се засягаха и изтъкваха като аргумент високата посещаемост. Да, но широката аудитория често е на равнището на чалгата. А сякаш се отказахме от възпитанието на публиката. Най-добрите ни творби в последно време „Източни пиеси”, „Подслон” и „Аве” събираха сравнително малко зрители, докато на обратния полюс са „Операция Шменти капели” и някои от показаните на фестивала филми. С интерес се очакваше „Пъзел” на Иво Стайков. Мелодрама, посрещната с аплодисменти, която по нещо напомня на филма на именития му баща Людмил Стайков „Обич”. Майсторска камера на Емил Топузов, музика на Митко Щерев, драматургия, въщаща ни във времето. Дали актьорите /секс символът Асен Блатечки и красавиците Станимира Колева и Валентина Войкова/ не са почувствали историята като своя, или не са водени както трябва, но филмът бе станал далеч по-въздействащ при по-вдъхновено присъствие, актьорски паузи, вглеждане в детайла. Оказа се, че и този, както и повечето филми от програмата са изстрадани. Това се отнася както за „артфилмите”, така и за зрителските рекордьори. Дай боже и „Пъзел” да стане такъв. Откровено  забавление за зрителя, както и за самите автори предлагат Станислав Дончев в „Корпус за бързо реагиране” и Георги Костов във вдъхновения от Гай Ричи „Пистолет, куфар и три смърдящи варела” /диплом за монтажиста Александър Етимов/. По-точно е думата варел да се смени с контейнер, а от Ричи ни насилие, ни прекалено мрачен хумор. Иначе се кефиш, както впрочем и на „Чужденецът”. Оказа се, че липсата на пари е причината Ники Илиев да е и продуцент, и сценарист, и режисьор и главен изпълнител, но пък участва световна звезда като Кристоф Ламбер. Очаквано му присъдиха наградата на публиката. Филмите на Илия Костов винаги са имали проблем с критиката, но актуалната им проблематика и актьорско присъствие привличат публиката. Сега в „Слънчево” сме свидетели на няколко паралелни истории, преплитащи се помежду си, похват твърде моден и успешен за световното кино днес. Отнасям се със симпатия към неговия тип кино, но в случая четирите истории са неравностойни, първите две отстъпват на останалите, много неща са вкарани в сюжета и самия Илия, като че ли се показва малко повече, а не е лишен от актьорски талант. Безспорна е операторската работа на Ярослав Ячев.

Рядко филми се харесват и на публика и на критика. Напоследък това бяха изящната лирична комедия „Корави старчета”, „Футболни хамелеони”, „Мисия Лондон” и „Love.net”. Но докато последните два се радваха на рекорден бокс офис, то другите дори не стигнаха на екран – поредния парадокс в днешната ни кинодействителност. Фестивалът предложи три такива творби. За „Миграцията на паламуда” на Людмил Тодоров доста се писа. В този пропит с хумор и болка портрет на сегашна България, журито под аплодисментите на залата награди Христо Мутафчиев за мъжка роля. Може би ако беше и в моловете, зрителите щяха да са повече, но чест прави на Людмил неговият бунт – протест срещу разпространителите монополисти. Наградата за дебют получи Кристина Николова за „Вяра, любов и уиски”, „за заявения авторски почерк и за поетичния реализъм, с който споделя една лична и едновременно общовалидна история”. В тази българо-американска продукция, вече с няколко американски награди, впечатлява операторството на Александър Станишев и изпълнението на новата звезда на македонското кино Ана Стояновска и Валери Йорданов. Това, че Кристина от 14 години живее извън България не се е отразило ни най-малко на българското звучене, както е и случаят с изралеския кадър Кирил Станков и „Джулай” /наградата на СБФД/. Суперлативи заслужават и сценарият и режисурата на Станков, поредната чудесна работа на Рали Ралчев зад камерата, пълната с настроение, напълно в стила на филма музика на Васко Кръпката  и най-вече трите чудесни актриси – Касиел Ноа Ашер, Параскева Джукелова и Яна Титова. Поредното бягство към свободата в българското кино, което след радушния прием в Москва, убеден съм ще получи нужното и пред родна публика.

От дълги години в Германия е Михаил Пандурски. С интерес се очакваше филмът му „Инкогнита” по мотиви от „Бариерата” на Павел Вежинов. Този филм затрудни и публика и критика. Предишните му филми, практически не се разпространявани в България. „Единственият свидетел” бе приет разервирано на Южна пролет, а с трите си награди във Венеция се оказа най-успешния  ни филм след 1989 г, а следващия му проект „Голгота” поема най-успешния европейски продуцент Баумфгартнер. От 1994 г. твърде дълго мълчание, но документалните и музикалните му филми обикалят фестивалите. Вместо Смоктуновски и Ваня Цветкова виждаме Георги Стайков и младата Ива Гочева, а покрай тях цяло съзвездие актьори /последната роля на Наум Шопов/. Няма го адажиото на Албинони, а е с музика на Константин Цеков. Полетът присъства само в монолозите на героите. Впечатляващи са сценографията и камерата на Иво Пейчев. Въобще на този фестивал най-силното са операторите. Може би напускащи зрители биха останали, ако имаха познания по мита за Прометей и различни течения и похвати от историята на кино, театър и балет. Въобще сложен филм. Доверявам се на анотацията: „филмът е анализ на необятния и противоречив свят на човек, метафоричен поглед на режисьора в тъмната бездна на човешкото подсъзнание. „Инкогнита” е вълшебно огледало, в което всеки от нас може да се огледа…”

Стигаме до двата филма поделили си големите награди. Не бих съжалявал, ако си ги бяха разменили, тъй като става въпрос за творби, с които българското кино може да се гордее. Отново Димитър Димов на екран. Това е събитие. Петър Попзлатев /Награда за най-добър режисьор/ е обединил незавършения му „Роман без заглавие” и „Адриана” на дъщеря му Теодора Димова в най-новата си творба „Аз съм ти”. Резултатът е филм с много вкус, култура и преклонение пред света на класика, изпипан откъм всички компоненти. Особено прецизна е работата по сценария /Владимир Ганев, Стефан Коспартов и Мирела Иванова/ плюс забравената професия на редактора /Раймонд Вагенщайн/. Внимание към епоха /диплом за индивидуално постижение за Боряна Семерджиева за костюми/. „За оригиналността на концепцията и артистичния финес, с който разказва драматична нестандартна личност в две български епохи”, това е мотивировката за Специалната награда на журито и на град Варна. Филмът получи и наградата на гилдията на филмовата критика. Деян Донков, Захари Бахаров, Ованес Торосян, Владимир Пенев, македонката Миляна Ленак и най-вече главната изпълнителка Жанет Спасова и младата Ирмена Чичикова, двете получили приза за най-добра актриса за ролята на Адриана. Спетявам вълнуващия сюжет,  прескачащ от 1938 до 2008 година/ зрителят скоро ще се запознае с него/ и останалите достойнства на филма. Едно от главните е и този път блестящият Емил Христов.

Докато при Попзлатев той е зад камерата, в „Цветът на Хамелеона” принудително се заема с режисурата. И става един от главните виновници за Златната роза в лицето на сценариста Владислав Тодоров, режисьора Емил Христов и изпълнителя на главната роля Рушен Виденлиев  – „За гражданската смелост, силата на сатирата и единството на идея, жанр и визия, с които е показана уязвимостта на обикновения човек във време на политически ужас и исторически абсурд”. След шумния успех на „Дзифт” с нетърпение се очакваше следващия проект на тандема Тодоров – Гърдев „Цинкограф”. Но ангажименти в театъра, тук и в Русия, и подготвката на холивудската мегапродукция „Тезей” принудиха Явор Гърдев да се откаже. И за да не пропадне проектът с него се заема Емил Христов. Драмата на малкия човек – онанист, рожба на непорочно зачатие, вербуван от ДС, а в последствие за себе си тайно създал агентурен апарат, целия абсурд на времето, изисква голямо кинематографично майсторство. И той го постига. С помощта на  прекрасните актьори Руши, Ирена Милянкова, Руси Чанев, това се отнася за всички изпълнители до най-малката роля, тук не бих пропуснал и чудесния епизод с моя приятел и главен редактор на вестника Цветан Тодоров.

Руши Виденлиев и Цветан Тодоров на снимачната площадка

Като съмишленик, достоен за своя учител е Крум Родригес, не случайно отличен за операторско майсторство. Филмът получи и наградата на акредитираните журналисти, а навярно би взел и „Горчивата чаша”. Тази, може би най-симпатична награда на Факултета по журналистика „За принос във филмовата изразност” по различни причини тази година не бе присъдена.

Въпреки пълните зали и няколкото много добри филми трябва да кажем, че тази Златна роза отстъпваше на последните три. Що се отнася за сравнение със старото българско кино, публиката с удоволствие си припомни класически произведения по повод 90-годишнината на Анжел Вагенщайн, 80-годишнината на Емилия Радева, Златина Дончева, Иван Джамбазов, Джоко Росич, Никола Анастасов и Вълчо Камарашев, 75-годишнината на Людмил Стайков и 70-годишнината на Стефан Данаилов. Тъй като в началото споменах „Сбогом, мамо!”, когато го пуснаха кинаджиите, които преди шест месеца се хванаха за гушата, бяха адски единни в оплюването му. Мисля си, ако беше включен като 14 филм на фестивала, бих го класирал точно по средата. И може би не само аз…

Георги Ангелов