–         Каква картина очертаха изказванията на конференцията за състоянието на достъпа до информация в различните страни?

–         Със сигурност може да се каже, че процеси има, защото правото на достъп до обществена информация е едно от най-младите права в света. Буквално за 12 години от 2000 г. насам законите в световен мащаб се утроиха  и учетвориха като брой. Вече около 90 държави в света имат закони за достъп до информация. На много места работят и комисии и комисари за достъпа до информация. Това е и една модерна тема след инициативата за отворено управление, започната от американския президент Обама и с помощта на Дилма Русеф. Нещата със сигурност се развиват към по-добро. Дори държави, които нямат чак толкова добро демократично развитие, също приемат закони за достъп до информация. Достъпът до информация доказа своята изключителна роля за съвременното гражданско общество, в което вече връзката между гражданите и властта не е толкова непосредствена, че да може да се осъществява без такъв достъп до документи.

–         Как инциативата за отворено управление е поета в България?

–         Тук вече има национален координатор ( Румяна Бъчварова, началник кабинета на министър-председателя – бел. ред.). България се включи в тази инициатива по предложение на ПДИ, правителството пое тази роля,  има национален план за действие, който е изготвен и който предполага публикуването на определена информация в интернет. Важно инициативата да се развие в посока по-голям достъп до документи, които са от полза на гражданите, а не да се превърне в някакви форми на електронно управление. Не че е лошо електронното управление, но не бива да се забравя, че достъпът до информация като основно човешко право е нещо различно от административните услуги по интернет. В нашето правителство има ниво на разбиране, освен това ПДИ като една активна неправителствена организация ще действа през цялото това време и няма да има опасност да се изкривят нещата. Но чуваме, че в други страни има пълно неразбиране за какво става въпрос.

–         Добре ли е, че нямаме такава комисия за достъп, каквато има в Македония?

–         Има голям спор в общноста на застъпниците на достъп до информация по въпроса дали да се работи чрез комисии или съдилища, както и у нас. Големи държави със сериозен авторитет в сферата на достъпа до информация като САЩ или Швеция, която е доайенът в тази област, или Холандия, нямат такива комисии. Въпреки това те функционират много добре с откритост, с достъп за гражданите до информация. Други държави, това е характерно за по-новите ЗДОИ, приети след 2002 – 2003 г., започват да създават такива комисии. За момента в България системата работи с помощта на съдилищата, това е много важно. Ние препоръчваме да има и по-голям контрол и в самата публична администрация. В последния наш доклад ясно сме посочили, че инспекторатите към министерствата не работят. Главният инспекторат към Министерски съвет не работи и не контролират институциите в случаите, когато те нарушават закона. Това вече е проблем. Като алтернатива на решаването на този проблем ние сме посочили създаването на такава комисия за достъп до информация. Ако правителството, ако държавните институции, ако държавната система в сегашния им вид не са в състояние да решат този проблем, тогава ние вече ще засилим нашето застъпничество за комисия.

–         Как би коментирал случая от Полша, където поискаха да обвявят имейлите между премиера и финансовия министър за достъпни, тъй като са с надделяващ обществен интерес?

–         От изказването не стана много ясно съдът в Полша какво е решил финално. Този случай е много интересен. У нас нямаме все още аналог. Но трябва да кажа, че в развитите демократични страни няма абсолютно никакво съмнение, че имейлите са част от правото на достъп до информация. Това, което е било основание за отказа на премиера в Полша, че това е било частна кореспонденция, бих коментирал така. Частна кореспонденция има когато някой си пише с жена си и когато не  е публична фигура. Когато министър-председателят си контактува с финансовия министър, това не е никаква частна кореспонденция. Това е официална кореспонденция и обществена информация. Ние с Гергана Жулева публично заявихме това, когато преди две години се лансираше идеята, че разговорът между президента Георги Първанов и вицепремиера Симеон Дянков бил нарушаване на личното пространство. Никакво нарушаване на лично пространство няма. Трябва да бъде абсолютно пределно ясно, че там, където публичните фигури си вършат работата и кореспондират, всичко трябва да бъде публично.

–         Поне в тази част, която касае управлението?

–         Категорично. Българският съд го каза в онова прословуто решение в края на 2010 г., в което задължи президента Първанов да разкрие  стенограмите от разговора си с президената Путин. Ако и тук се стигне до питане дали кореспонденцията е обществена информация, надявам се съдът да реши, че е обществена информация. Защото би било странно ние да имаме право да подаваме заявление по имейл и да можем да получим решение по имейл. Ами решението, получено по имейл, не е ли също обществена информация? Това също е кореспонденция, така че обстоятелството, че нещо е кореспонденция, все още не решава дали е обществена информация или не. Обществена информация е всичко, което се създава и съхранява в публичните институции, по дефиниция.

Интервю на Цветан Тодоров