Питейната съдба на прокурора- (не)коледен разказ от Цветан С. Тодоров

 Този разказ се роди първо като музикален мотив. Някъде след три часа след полунощ в една ноемврийска нощ. Студено.

Прокурорът в началото на кариерата си започнал като адвокат, и то след дълги ходатайства и старания. Но останал отвратен от умствената нищета на своите клиенти. Случило се така, че през 70-те години на миналия век той поел едно дело за убийство на бабичка. Случката не била точно както при Достоевски, но има някои прилики.

Младеж в пияно състояние бе претрепал баба си заради пари. По времето на соца смъртната присъда не била изключение в практика на съда за такова тежко престъпление. Но младият адвокат решил да направи всичко възможно младежът да не бъде разстрелян в името на народа някоя нощ в затвора.

За целта в пледоарията си вкарал който се може повече обективни причини, за да намали вината на своя клиент. То разтуреното семейство, то пагубната страст към алкохола, то лошите битови условия, то липсата на грижовност от страна на комсомола и профсъюзите… Ти да видиш! Почти всички бяха виновни за лошото възпитание на момчето. При тези причини как да не убиеш баба си?!

Съдията го срещнал след съдебното заседание и му казал с усмивка:

–         Както почна да изреждаш виновните, изтръпнах! Още малко и щеше да посочиш и Партията като виновна…

–         Спокойно, знам къде да спра! – успокоил го младият адвокат.

Но клиентът му не знаел. След като същият съдия на другия ден произнесъл присъдата „20 години лишаване от свобода”, адвокатът се навел и попитал клиента си:

–         Как е, доволен ли си?

–         Как ли не! 20 години затвор за една скапана бабичка?! Ти луд ли си?

Той очаквал направо да го оправдаят заради лошата среда, в която партията допуснала да израсне. Ти да видиш!

След този шок адвокатът решил да стане обвинител на държавата – сиреч прокурор. Държавата винаги беше права, нали?

Освен това станал заклет трезвеник.

Като пълен трезвеник младият юрист имал много повече шанс в кариерата, тъй като борбата с алкохола се толерирала при най-развитото от всички общества. Повече съдии, адвокати, както и лекари, били обаче тайни алкохолици. Злоупотребата се натрупвала като торбичките под очите, зачервената кожа и най-вече нос, треперенето на ръцете и страстта по хубавите жени. Незнайно как алкохолиците винаги имали под ръка хубави мадами и по цяла нощ ги развеждали из ресторантите и баровете.

Такова разложение нямало при нашия човек. Той се превърнал в желязния юмрук на държавното обвинение.

Но започнали трудни и противоречиви времена за държавното обвинение. Докато в един хубав ноемврийски ден (10 ноември 1989 г.) държавата се оказала виновна за всичко. Но пак с любимата партия начело. Ти да видиш сега какво стана!

Изхвърлиха го от работа.

За годините на прокурорстване  в един шкаф се събрали няколко дузини различни бутилки с марков алкохол. Подаръци за рождени дни, за юбилеи и други мили тържества. На мъж се подарява бутилка, а не рози, нали? Колегите му го затрупвали със скъпи питиета, но нали държавният обвинител бил трезвеник, не ги докосвал.

Та като си тръгнал, ги събрал тези бутилки в десетина кашона и се оттеглил у дома.

Не му се връщало към адвокатската професия, пенсията му бе добра и затова решил да пише разкази.

Тука чети по-внимателно, читателю, защото действието се забързва. Пък и страницата свършва и трябва да обърнеш листа.

Обърна ли?

Гледай сега какво става.

Нашият човек издал книга в разкази. В нея описвал куриозни случки как е раздавал правосъдие  по време на соца. Направил и премиера на книгата си в Клуба на дейците на културата. Поканил и част от бившите си колеги, които прочели няколко изказвания с хвалебствия. Макар че звучали малко като пледоарии, аудиторията ги посрещнала добре.

Имало в изобилие и алкохол. Уиски и водка в най-голямо разнообразие. Един етикет не се повтарял с друг – изобилие голямо.

Обаче още първите желаещи да опитат марковите питиета се намръщили:

–         Абе, това не е уиски, а някаква шлюкавица.

–         Вярно, и това не е водка, а… пикня.

Ти да видиш!

Понеже колегите му знаели, че не близва алкохол, те му бяха подарявали главно шишета с ментета. Откъде да знаят, че един ден ще реши да черпи точно с тях, а не с купени от магазина.

Още по-интересно било, че сред аудиторията имало точно такива юристи, които били позабравили какво са подарявали. Чак сега си припомнили как нелоялно са се забавлявали с трезвеността на своя колега.

Понеже авторът на разкази все още не употребявал алкохол, не можел да различи вкуса на малц и бърбън от това на джанковицата. Той така и не разбрал какъв фарс бил спретнал без да иска, пък и никой не посмял да му каже.

Пиели по малки глътки от ментета, по-лоши дори от тези на цар Киро, и мълчали. Вечерта приключила набързо.

Такава е питейната съдба на прокурора.

Най-хубавото на историята било, че към финала на тържествената вечер напред излязла хубавицата Теодора и изсвирила на пианото хубава музикална пиеса. Тази от началото на този разказ. Всички пригласяли в хор. Това е едно от малкото истински неща тази вечер.

Един коментар към “Питейната съдба на прокурора- (не)коледен разказ от Цветан С. Тодоров

  1. Ма моите събития са засекретени
    с високи заповеди забранени
    така, че който и колкото да се накърка
    да каже нещо няма да се обърка.

    Харесвам

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.