От 7 до 13 октомври във Варна се проведе 30-я юбилеен фестивал на българския игрален филм „Златна роза”. 50 години по-рано във фестивалното лятно кино „Ленин” фестивалът стартира, като до 1974 г. го има ежегодно. С изключение на 1965 г., когато вместо него се ражда първият Балкански кинофестивал. От 1976 г. до 1990 г. фестивалът е през година, като последното му издание за пръв и последен път е в София.

Двегодишният цикъл продължава до 2010 г, като тежките времена за кино налагат прекъсвания през 1992 и 1998 г, а домакинството поемат Дворецът на спорта и културата и Фестивалният и конгресен център.

Доста се дискутираше дали непременно да има фестивал, дали няма да е самоцелно подреждането на цифрите 50 и 30, дали за по-спокойно да не се изчака година. Звучи логично в тази криза, когато не се знаеше не само дали ще има пари за кино, но и дали въобще ще има българско кино. И то точно сега, когато зрителят след дълга пауза отново започна да пълни зали за български филми. В този смисъл рискът си заслужаваше и Националният филмов център направи всичко възможно да се получи празник за зрителя и за киното.

Разбира се, трябваше да се съберат филми и те да оправдаят интереса. Това стана и в сравнение с предишните два фестивала, когато залата беше пълна  при вход свободен. Сега билетите не попречиха тя отново да се изпълни. Всъщност показа се всичко възможно без да се стигне до компромис с вкуса.

Липсваше само „Сбогом, мамо”, който варненци, поне зрителите на Фестивалният комплекс така и не могат да гледат. Ако беше дошла Мишел Бонев, щеше да види, че има не малко филми, по-добри от нейния, а българските й колеги да се убедят, че филмът съвсем не е този безнадежден кич, за какъвто се представяше, а има и своите достойнства.

Уви, обругаването нямаше да се размине, главният потърпевш от което стана Татяна Лолова, достойна кандидатура за наградата за женска роля.

По правило, ако има по-особени, алтернативни или „арт-филми”, те са в информационната програма. Така на предишния фестивал стана с амбициозните проекти „Moon Lake” на Иван Станев и „Дървеното езеро” на Ясен Григоров.

Сега една трета от конкурсната програма беше точно от експериментални филми, при това близки до изкуството, които не оставаха зрителя безразличен. „Свещенна светлина” на Георги Тенев, същия от „Библиотеката” и „Голямото четене”, предлага филм в две самоизключващи се на пръв поглед части. Борис Луканов е первезен садист, олицетворяващ всички гадове в полиции и милиции. Измислен свят, измислена държава, но сякаш всичко ни е познато, освен езика.

Авторът е положил огромен труд в измислянето и на нов непознат език, при това не звучащ мъртво, като есперанто. Звучащ ту като унгарски, ту като албански, с интонации и от други езици, накъсван от фюрерски команди с гласа на Самуел Финци, филмът съвсем не е стерилен, благодарение на високата си изобразителна култура. „Свободният вик на рибите” на Вилма Кийнер е копродукция Германия – България – Австрия.

В бележките си за седмицата на българския филм в Мюнхен подробно се спрях на тази любопитна творба, предлагаща чудесния актьорски дует Гергана Кофарджиева – Ицхак Финци. Театър, или по-скоро филм във филма, се питаме. Както пък за „Малък – голям” на Ясен Григоров е трудно да се каже игрален или документален филм е той. Така беше и с дебюта му „Дървеното езеро”, решен като пожълтяла хроника.

Обратно, сега гледаме нещо светло, ярко, красиво. Става въпрос за музикален филм, смесващ несъвместими музикални стилове на фона на живите разговори на членове от разпаднала се трашметал група. Специално заснети клипове илюстрират историята на групата. Свързващо звено са интервютата със звездата ДесиСлава, заснета да изглежда чаровна и красива, както никога не сме я виждали. Въобще шашав филм с магия над публиката, който в случая завладя и критиката, като гилдия „Критика” му присъди своята награда.

Особено съм удовлетворен от факта, че обявеният за скандален филм „Баклава” не само попадна в конкурса, но взе и награда. Когато преди 4 години беше показан на „Любовта е лудост”, бях един от малкото му защитници. Събитията после са известни. Провокативен клип, довел до нелепи обвинения срещу автора Алексо Петров и екипа в разпространяване на порнография, развращаване на малолетни и всички смъртни грехове от хора, които едва ли го бяха гледали.

По-тревожни бяха обвиненията от естетическа гледна точка. Сега вече след амнистирането на филма, без да е пипано нищо по него се вижда, че става въпрос не за пошлост, а за приказно пътуване в пропита от чалга страна, каквато е родината ни. Герои и среда се ползват от авторовата любов, въпреки болката от реалността, която обитават. Доста аплодисменти заслужи и формата на филма, не случайно отличен от Вълчан Вълчанов с „Горчивата чаша”. Тази награда за принос във филмовата изразност често пъти е коректив както за журито, така и на критиката. Така бе и в случая. Но каква полза от добрите думи за изброените филми, ако останат скрити за зрителя. Фестивалите са си фестивали, но както нямаме истински „арт кина” и дискусионни клубове …

А последното е страшно важно. На големите фестивали особено престижни са наградите на киноклубовете. Не за първи път наши филми ги получават. Така се случи и с „Кецове” в Москва. Филмът вече е на екран. Достатъчно се писа за Жералдин Чаплин и добрия прием зад граница.

Във Варна филмът получи Специалната награда и доста аплодисменти. Режисьорите Иван Владимиров и Валери Йорданов бяха отличени  „за компактно и ярко филмово внушение и изграждането на запомнящ се групов образ”.  Филип Аврамов бе обявен за най-добър актьор, освен за „Кецове”, и за „ № 1”.

Три награди отнесе и “Love. Net”: за сценарий – на Нели Димитрова, Матей Константинов и Илиян Джевелеков; за най-добра актриса на Лилия Маравиля и за дебют. Режисьорът Илиян Джевелеков бе награден „за изящно осъществен филмов разказ, за приоритета на човешките емоции над съвършенството на технологията”.

При цели десет дебюта тази награда се оказа доста престижна. До преди няколко години се радвахме на всеки дебют. Режисьори роптаеха срещу комисиите към НФЦ и неговите шефове. Но именно те, особено напоследък, направиха така, че младите да господстват в днешното ни кино. Дано това да не е за сметка на утвърдените имена, защото и Георги Стоянов, и Иван Ничев, и Герги Дюлгеров и останалите, далеч не са казали последната си дума в киното. Освен за дебют, много бяха кандидати за наградата на публиката /получи я „Операция „Шменти капели” на Иван Митов и Владислав Карамфилов – Влади Въргала/ и за самата „Златна роза”.

Изненадващо за всички голямата награда „Златна роза” за най-добър пълнометражен филм отиде при „ № 1” на Атанас Христосков. Журито, съставено от популярни и обичани лица като Боян Биолчев, Бойко Станкушев, Ваня Цветкова, Светла Ганева и Стефан Командарев, го предпочетоха с мотиви: „за кинематографично отстояното послание, за разрушителната стихия на насилието, което не решава, а задълбочава проблемите, за чувствителност и художествена наблюдателност към оформящите се у нас „духовни гета”.

Типична тийнейджърска драма, снимана сякаш със скрита камера или GSM, с много насилие и хип-хоп. Знаков за съвременното поколение филм. Да си № 1 е да устояваш себе си, а това е най-трудно. Никое жури не е съвършено, като не винаги отбелязва най-стойностното, а често пъти решава да поощри филм, който счита за важен. Изненадан беше и авторът, който подари статуетката на първия срещнат от публиката с обърканата мотивировка, че е щастлив, но при толкова добри филми, да я връчат точно на него, или,  че се отказва, за да не се вземе много насериозно. Прави му чест. Такова нещо не се беше случвало. Тъй като филмът е на БНТ, се смяташе, че това е реверанс, за да отпускат повече пари за кино. Важното е, че филмът е хубав, момчето скромно и талантливо. И не е човек на никой.

Не случайно „Източни пиеси” бе определян като гордостта на българското кино, така че интересът към новия филм на Камен Калев беше повече от оправдан. В Кан в петнадесетдневката на режисьорите „Островът” бе един от най-чаканите филми, а в Сараево не случайно бе в програма „Върхови постижения на киното от региона”. Ангажирането, а и изпълнението на Летисия Каста и Туре Линдхарт ,го превръща в европейски хит. Наистина историята е измислена и не звучи така автентично и болезнено, но нима автор като Калев не трябва да си позволява след хомогенната първа част да прескача през биг-брадър по един магичен начин. И на мен ми се искаше да е в стила на първата творба, но напълно одобрявам този резултат, заслуга за което има камерата на Юлиян Атанасов /награда за операторско майсторство/.

Това, което чакахме от „Островът”, го получихме от „Аве”, който по всеобща оценка беше явлението на фестивала. Майсторски, емоционално въздействащ, дълбоко български, макар авторът му Константин Божанов да живее зад океана, и кино от най-висока проба. С „Източни пиеси”, като внушение го свързва не само, и не толкова изпълнението на Ованес Торосян. Все пак той е едно от лицата на днешното българско кино, но истинското откритие е младата непрофесионална актриса в ролята на своенравната Аве.

Тя се казва Анжела Недялкова и от самата нея зависи дали ще стане новата звезда на българското кино. Едно пътуване на стоп от София до Русе за прогребението на приятел, пътуване към себе си и към другия, към който отначало изпитваш безразличие, след това ти иде да убиеш, докато накрая неусетно се влюбваш, превръща филма в най-успешния български „роуд муви” и един от най-успешните от жанра в съвременното европейско кино. Взискателността и прецизността на режисьора изстисква най-доброто не само от главната двойка, но и от всеки от обкръжението им – Йосиф Сърчаджиев, Светлана Янчева, Николай Урумов, Елена Райнова, Красимир Доков, немските актьори, които съвсем не са случайни – Мартин Брамбах /”Бягай, Лола”/  и Бруно Ес – легендарният герой на Вернер Херцог …

И накрая филмът, обсебил ме през последните месеци – „Корави старчета” на Пламен Масларов и Йвайло Пенчев. Където и да съм – Попово, Домът на киното, Любовният фестивал, Габрово, филмът ме преследва с пълни зали, възторзи и награди.

С какво той печели симпатиите?

В изоставено планинско село след смъртта на последната старица остават само седем дядовци – бохеми и майтапчии. За да потиснат мъката и самотата им хрумва да организират жур. В търсене на нежно създание попадат на проститутка. Тя пък взима детето си. После се обажда на колежките си. Намесват се сутеньорите и „мадам”, гранична полиция  и ловци – чужденци. И става една…

Известно е – най-трудно се правят чистите жанрове. А имаме нещо много рядко за киното ни  – блестяща класическа комедия. Сценарият на Симон Шварц спазва всички канони на жанра. Но смехът е някак през сълзи. Не само, защото е спонтанен и нашенски, но и имайки предвид съдбата на филма. Поверен е отначало на Ивайло Джамбазов. След смъртта му и паузата, породена от нея, го поема Пламен Масларов, но и той не доживява да го види. Успява да даде ценни указания  и да изиграе последната си роля. И други от екипа си отиват /актьорът Никола Чипрянов/. И тук огромната заслуга на оператора Ивайло Пенчев. След първоначалния шок поема филма, за да го завърши по възможния най-добър начин. Актьорският ансамбъл е невероятен – Васил Банов, Иван Джамбазов и всички корави старчета, Надя Конакчиева (играла дълго време в ловешкия театър – бел. ред.) , Наталия Каракулева, като стриптизьорките, въобще всички.

В случая филмът, продуциран също от БНТ, взе само наградата на СБФД. Прогнозите са за огромен касов успех, но до момента никой разпространител не иска да рискува. Доживяхме времето да няма гаранция, че дори филмът да е успешен, той ще стигне до големия екран.

Въобще на този фестивал имаше какво ли не. Унищожен негатив малко преди премиерата, заложено имущество на автора, филми, реализирани по приятелски,  без пари, заснети на GSМ и дори фотоапарат.

Неприятно ни  изненада отстраняването на Илко Раев и то по един грозен начин, човекът, който като директор на Фестивалния комплекс повече от четвърт век  правеше невъзможното проявите да се провеждат, а Варна да е достоен домакин и гостите да се чувстват удобно. Дано новият директор да отстоява завоюваните позиции.

Щях да пропусна един от любимците на публиката  – „Лора от сутрин до вечер” на Димитър Коцев – Шошо. Остана без награда, а спокойно можеше да спечели. Журито обаче отбеляза новелата му „Шопинг” с диплом за индивидуални постижения, какъвто взе и Нешка Караджинска за „Заложна къща”.

За най-добър късометражен филм  „Златна роза” получи „Демони“ на Александър Етимов – „за умело сливане на изображение и подтекст в единна филмова импресия”. Този път късометражният конкурс беше доста силен. След години на лутане във формата и самолюбуване, при преобладаваща клиповидна естетика, сега най-младите отново се завръщат към здравата драматургия и оригинални идеи, при това облечени в съответната форма.

А това е сериозна надежда за бъдещето. Твърдим, че българките били най-хубавите. Сега, след последните успехи на киното  и особено на сериалите, сме на път да се главозамаем. А все още не се знае бъдещето на киното ни. Ще има ли хляб не само за младите, но и за зрелите кинаджии.

Съвременна тема. Прекрасно.

Но ако някой иска да направи филм за Левски, Сирма войвода или Иван Рилски, да екранизира „Антихрист”, „По следите на заточеника” или „Къркарийски сказания”, и това да е филмът на живота му,  дали няма да чака цял живот?

А една истински зряла кинематография изисква всичко това. Колкото за информационната програма – това са копродукциите с българско участие, както и всички „Златни рози” от 1961 г. насам.

Георги Ангелов, наш филмов наблюдател