Българска филмова седмица в Мюнхен 2011 – от Георги Ангелов

Г. Ангелов (вляво) и Ицко Финци, снимка Аксел Зомер

Преди седем години ме потърси една съседка с молба да свържа дъщеря й и нейния приятел немец с кинаджии и киноинстанции. За радост бях свободен и за три дни обиколихме Министерството на културата, НФЦ, СБФД, БНФ, сумати продуценти и режисьори. Снежина и Аксел  Зомер живееха в Мюнхен. Целта им беше да организират панорама на българското кино – игрално и документално. Само че не в кино, а в галерия, като галеристът бил голям киноман и вече правил подобни неща.

Въпреки че събраха доста филми, идеята не се осъществи. Оттогава Снежина и Аксел създадоха семейство с две прекрасни момиченца. След Мюнхен и София се озоваха в Ловеч, като Аксел започна да преподава в Езиковата гимназия. Междувременно двамата много добре паснаха в културния живот на града (НГ е писал многократно – бел. ред.). Снежина игра спектакли на ловешка и софийска сцена, а Аксел имаше успешни фотоизложби в Ловеч и столицата. Така че отговорът на въпросите защо точно България и защото точно Ловеч става ясен.

 Неочаквано преди месец се озовах в Мюнхен, където при небивал успех протече Седмица на българското кино. Участвах в нея като кинокритик и герой от филма на Петър Одажиев “Един киноман в началото на века”. Емоцията беше толкова голяма, че тръгнах без да се замисля. Без пари, без да знам дали някой ще ми плати пътя и, което беше по-важно, къде ще пренощувам. Както се казва: “Риск печели, риск губи”.

Всичко завърши добре. Значи съм спечелил. Освен “Един киноман в началото на века”, зрителите на кино “Монопол” в баварската столица видяха: “Обърната елха”, “Източни пиеси”, “HDSP: Лов на дребни хищници”, “Козелът”, “Защо точно България?”, “Кметът” (сниман в Ловешкия затвор), “Стъпки в пясъка”. Всеки от тях заслужава подробно отразяване, но тъй като са познати поне в София, ще спомена двата филма, неизвестни на българската публика. Поредният игрален филм на големия ни аниматор Анри Кулев “Цахес” е фантастична приказка, вдъхновена от разказите на Е.Т.А. Хофман с цяла плеяда любими актьори от различни поколения.

Авторът на немско-българската продукция “Викът за свобода на рибите” Вилма Кайнер е снаха на Любен Гройс, а в главните роли се запомня присъствието на съпругата му Гергана Кофарджиева и Ицках Финци.

Състоянието на киното ни е добро и спокойно тези 10 филма могат да се заместят с други равностойни, но такава бе селекцията от немска страна.

Виновникът за това е Петер Нойгарт, същият галерист, за когото ми говореха навремето. Вече представя различни кинематографии не в галерията, а в различни мюнхенски “арт-кина” от името на Медийна група “Мюнхен”. Българският организатор е Христо Бакалски, а филмът му – портрет на известната немска писателка Ангелика Щробсдорф “Защо точно България?”, послужи за надслов на цялата седмица.

Пълни салони, допълнителни прожекции за сметка на световни хитове. Едва ли домакините са очаквали такъв успех. Отзвук в баварската преса, немски плакат, специална брошура, фейсбук страница. Публиката, естествено от българската колония, но и доста немски киномани. Присъстваха приятели на България, като проф. Андреас Хамбургер, нашумял с лекциите си “Кино и психоанализа” в рамките на “Аполония” и “София Филм Фест”.

Особено приятна беше и срещата със Снежина и Аксел Зомер, които фотографираха всяка крачка на българската група.

На дискусиите преобладаваше радост от равнището на киното ни  и тревога за бъдещето му след спирането на парите. Убедих се в качеството на немската бира, невероятните музеи, чистотата, зеленината и красотата, нощния транспорт с точност до секундата. Забележителна интеграция на чужденците. В Мюнхен, града на Хитлер, расизмът и ксенофобията днес са немислими. Гостувайки на Аксел, посетих Дахау, като чувството за вина е особено болезнено и това, което става в България им се вижда непонятно. Посегателството над джамии и гей-паради, повсеместните надписи “Циганите на сапун” и “Турците под ножа”, като че ли не правят никому впечатление. И за да не завърша съвсем песимистично, предлагам цитат от българския ресторант “Рила” за Достоевски и въздържателите:

“И, изобщо, прав е старият Фьодор Михайлович, който твърди, че всички, които не пият, или са болни, или подлеци. Има нещо нездраво и съмнително в трезвеника. Възприемам хората, които не пушат, тяхна си работа, дори възприемам тези, които не се заглеждат след жените по улицата, макар че…

Но както и да се мъча, не мога да въприема непиещия за нормален. Непиещият е маниак и точка по въпроса. Всеки, който се опитва да облече трезвеността в подкупно, здравословно и благообразно обяснение, е гад, мръсник, безочлив продажник. Да не пиеш, означава да живееш като идиот. Да си противоестествен и пластмасов като вегетарианец. Липсата на алкохол води до оглупяване и тежка шизофрения. Изкривяват се представите за света. Човек, който не пие, е обладан от нечисти сили, служи на дявола и извънземните, става гей или умира от гъбички и херпес!”.

В заключение, благодарности към Христо и немския ми събрат Петер, към спонсорите и всички, които ми помогнаха, като най-вече българското консулство в Мюнхен и консула Теофана Крайнина. И, разбира се, ловешката връзка Снежина и Аксел.

 

 

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s