Гергана Жулева: Трябва методично да се работи за подобряването на достъпа до информация

д-р Гергана Жулева

Гергана Жулева е инициатор, един от основателите и настоящ изпълнителен директор на ПДИ. Гергана Жулева е професионално свързана с достъпа до информация от 1995 г. Автор е на множество публикации, посветени на свободата на информацията. ПДИ е учредена на 23 октомври 1996г. в София от журналисти, юристи, социолози и икономисти, решени да допринесат за установяването на информирано обществено мнение.

 –     Каква е прогнозата на ПДИ за това кога ще се  ратифицира Конвенцията от страна на нашата държава?

–     Конвенцията е първият правно задължителен договор в областта за  достъп до официални документи, става въпрос за достъпа до обществена информация, за  основните принципи и стандарти. Много усилия бяха направени, за да бъде приет този правно задължителен договор. В международен план наистина се положиха големи усилия.

–     Откъде е съпротивата?

–     Аз не бих казала, че има съпротива за България. Ние имаме Закон за достъп до обществена информация. Той работи в страната. На конвенцията се гледа като нещо, което в някакъв момент ще бъде прието, ратифицирано. Но то не е толкова вече крайно необходимо. Или може би се бави просто заради заетост с друга работа.

Бих казала, че по-рано имаше някаква съпротива. По време на предишното правителство ние искахме да знаем каква е позицията на нашата държава в лицето на Външно министерство. Имаше представител на дирекция „Международни организации и човешки права” в работната група. Смятахме, че българската държава има определено отношение по дискусията.  Оказа се, че това са подготвителни материали, по-скоро мнения, преговори. Не успяхме да получим тази информация, което е най-малкото странно. Защото работната група публикуваше стенограмата от обсъжданията си. Можеше да се види какво там се обсъжда. Но ние последно ще им изпратим това, което сме подготвили като анализ, като неофициален превод на конвенцията.

–     Още ли няма официален превод на конвенцията?

–     Официален няма все още.Трябва да го направи Външно министерство.

–     Нещо практически ще се промени ли в България след ратифицирането на конвенцията?

–     Единственото, на което обърнахме внимание, че едно от изискванията в конвенцията е за подпомагане на заявителя. Би могло да стане и без промяна в Закона за достъп, защото знаем, че това изисква действително усилия и в парламента, когато се внесат такива промени. Да се види по какъв начин ще се изпълнява това. Това би могло да стане съвсем спокойно, понеже отговаря на духа на българския закон във вътрешните правила, т. е. вътрешните правила да уреждат по какъв начин ще се подпомагат заявителите.

–     Има нещо, което направо ме озадачи в конфенцията. Там пише, че институцията „трябва да подпомага в разумни граници заявителя в разбирането му на документа”.

–     Има някои по-сложни документи, които предполагат експертиза. Не случайно и ние в България имаме такива случаи, когато заявителят получи документ от такъв характер. И се нуждае да се обърне към някой експерт, за да му разтълкува такъв един документ. По конвенцията се предполага, че това трябва да става в разумни граници. Това не изисква допълнителна работа от страна на служителя. Когато той може да разясни на заявителя, той трябва да го направи. Това е всъщност подпомагането без да се задължават да превеждат някакъв документ. Да речем чужденец, който също има право на достъп до обществена информация, се обърне към органите, те не са длъжни да му превеждат този документ, но трябва да му помогнат. В това отношение конвенцията отразява добри практики по законите за достъп на информация в едни страни, които имат дълга практика в прилагането на тези закони. Каквито са Скандинавските страни.

–     Означава ли това, че българският гражданин като член на Европейския съюз може да поиска в друга държава при съществуващи традиции достъп до информация?

–     Зависи от националния закон.

–     У нас обаче означава, че всеки чужденец може да иска информация?

–     Да. В Германия, например, всеки български гражданин също има това право. Да речем по отношение на Европейския съюз –  там ние имаме права по регламент 1049 като граждани на членка на Европейския съюз. Както и като граждани, и като юридически лица можем да се обърнем към институциите на Европейския съюз.

–     Като обикаляте страната, какво е впечатлението ви от състоянието на достъпа до информация?

–     Да, ние всяка година имаме срещи в страната. Тази година срещите ни са с по-широк кръг общественост. Те са много интересни за мен и за колегите. Идват хора, които подават заявления, идват хора които имат задължения да предоставят информация. Впечатленията най-общо са, че законът се познава, използва се. Самите заявления стават все по-детайлизирани. Държавните служители, които присъстват на тези срещи, имат вече добро познаване на задълженията си по закона. Обсъждат се някакви конкретни неща. Най-обсъжданото нещо в момента на тези срещи са тези заявления, подавани по електронен път. Това си е чисто практически проблем и за институциите, и за гражданите, които го правят това.

–     След като вече няма министерство на администрацията, кой се грижи за примерно за квалификацията на държавните служители?

–     Това е проблем. Още като беше закрито Министерството на държавната администрация и административната реформа, ние го подадохме като въпрос до председателя  на съвета за административна реформа, който е министър на финансите и зам.-министър председател Симеон Дянков. Беше ни отговорено, че ще отговаря Министерски съвет. Но фактически проучването се прави от дирекция „Държавна администрация” в Министерски съвет. Вече има изменение в Закона за достъп до информация. За доклада за изпълнението на закона ще отговаря Министерски съвет. Това още не е минало през парламента. Така че от сега нататък ще е Министерският  съвет. А за това кой обучава служителите по ЗДОИ, не е много ясно. Защото тази дейност преди се извършваше от Института за публична администрация. Тези обучения бяха включени в тяхната задължителна програма. По-късно тези обучения бяха разпределени на университети по региони. Четири университета обучаваха държавни служители. Сега предполагам, че пак институтът за публична администрация ще организира тоя род обучения. Тази година попитахме всички органи на изпълнителната власт какъв им е бюджетът за такива обучения, тъй като тяхно задължение по Закона за Достъп до информация е да бъдат обучавани служителите. Попитахме дали е предвиден бюджет за такива обучения. Тука разнообразието е много голямо – от 20 000 до 500 лева. Зависи просто какъв е ръководителят на административната структура, какво е предвидено. Някои от общините имат някакви проекти.

–     Срещнахте се с нашия областен управител, млад човек. Какво ви е впечатлението?

–     Мисля, че направи много добър увод на срещата. Хареса ми, че обърна внимание на проблемите, които в момента са свързани с прилагането на закона. Състоянието на публичните регистри, електронните заявления, активното публикуване. Това са основните предизвикателства в момента.

–     Дейността на програмата в страната е  сревнително ясна, но може ли да разкажете за международната ви дейност?

–     Ние сме доста активни участници в няколко международни мрежи. Една от най-интересните за нас е, че гледаме да информираме и българската общественост чрез електронния бюлетин. Какво се случва в други страни по отношение на достъпа до информация, интересни решения, какви събития стават. Разменяме активно информация с колеги от чужбина. В момента имаме посещение на група от Азърбайджан, които се интересуват от опита на Програма Достъп до Информация относно мониторинга на прилагането на закона. В Азърбайджан също има закон за Достъп до информация, приет през 2005 г. Приет в резултат на дълга дискусия. Те в момента са при нас на учебно посещение, как работи Програма Достъп до информация. Колегите работят в малко по-широк план – право на изразяване, свобода на словото.

–     Откъде българската програма за достъп черпи енергията си, кои са силите, които я поддържат в обществото?

–     Мисля, че главно от ентусиазма на хората, които са свързани с ПДИ, от тяхната търпеливост. Търпеливост в тоя смисъл, че нещата стават не много бързо и понякога отчаянието може да вземе връх.

Но пък от друга страна има разбирането, че не е толкова лесно да се промени културата, да се промени чувството на хората, че имат право на тази информация. Да не се заблуждаваме. Нашето поколение идва от общество, когато държавата знае по-добре от тебе какво трябва да прави. А ти самият много-много няма какво да искаш от нея да знаеш. Държавата се грижеше за тебе. Днес вече самите граждани имат право да участват във взимането на решения. Те трябва да имат информацията, която знаят в държавните органи. Всички тези процеси не са толкова бързи. Мисля, че всички хора, които работят в страната за достъпа до информация, са наясно, че не могат да се очакват революционни промени. Трябва бавно, абсолютно методично да се работи за подобряването на достъпа. Вече 14 години стабилно и последователно работим и това не са малко хора. В София сме 9 човека, в страната още 26 човека. Има доста неправителствени организации, много граждани, които упражняват правото си също работят за подобряването на достъпа. Целият този натиск да се отворят държавните институции откъм информация дава резултат.

Интервю на Цветан Тодоров

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.