Актьорът страда зад решетките на театралната реформа

Известният актьор Пламен Сираков е позитивно настроен към живота човек. Може би по тази причина възприема театралната реформа предимно откъм абсурдната й страна. В това интервю, играейки по темата чрез драматургичния похват  „смях през сълзи”, той развива своя възглед.

Познатият на ловешката публика актьор (най-вече от спектакъла „666” на Николай Поляков) неотдавна гостува в Ловешко. Той даде това интервю пред НГ поповод проблеми на театралното съсловие.

Пламен Сираков е любим на широкия зрител от филмите „Скъпа моя, скъпи мой”,  „Нощем с белите коне”, „Сезонът на канарчетата”, „След края на света”, „Подгряване на вчерашния обед” и други.

–        Какво става с театралната реформа в момента? Какво се чува във вашите кръгове?

–        Чува се, че министерството на културата ще построи много нови театри. Мисля, че ще направят  в нов голям театър в Луковит. Знам също и за още пет-шест нови театри по малките градчета. За мен това е реформа. Реформа е да имат хората много театри, да са усмихнати и позитивно настроени…

–        Не сте ли чели негативните новини? Говори се за съкращения, за липса на пари?

–        Не, не съм чувал. Даже мисля, че ще правят допълнителни пристройки към сегашните театри. За да обемат тези прекрасни площи около тях.

–        А дали в такъв случай няма да се наложи да се търсят нови актьори за новите театри? Имаме ли готовност?

–        Покрай евродемокрацията днес спокойно можем да внедрим част от македонските артисти, могат да навлязат и руски актьори. Това е висока школа. Нашите актьори ще ги ползваме за по-битови сцени. А също и европейските актьори навярно ще нахлуят с техните измишльотини.

–        Ако в киното наблюдаваме гости като Кристоф Ламбер и Силвестър Столуон, в театъра кого да очакваме?

–        У нас вече снимаха много световни кинозвезди и така направо му разказаха играта на българското кино. Затриха го! От хиляда салона сега останаха едва сто. Надявам се театърът да тръгне по обратния път – всички да са усмихнати, щастливи и с повече пари. А не актьорът да мизерства, както мизерства днес всеки един българин, който си изкарва честно хляба с труда си. Защото вече усещам „реформа”  като мръсна дума. Все едно, че някой ме псува и ти трябва да му шибнеш един шамар. Само плашат хората. Аз много пътувам и виждам у хората много страх. Колегите са изплашени. Звънят по телефона и ме питат: Вярно ли, че няма да мога да играя, да храня семейството? И започват да се занимават с несвойствена дейност. Отварят магазинчета, карат таксита, продават краставици. Най-странната  нова „професия” на актьора е емигрант. Като му затворят театъра, той си хваща багажа и напуска страната.

–        Познавате ли такива колеги?

–        През 1999 г. ходихме в САЩ и играхме на Бродуей. Играхме един спектакъл на Театър 199 на известната 52-а улица, в театър „Миранда”. Играхме спектакъла „Нищожно количество болка” по Буковски и Керуак. От цялата трупа се върнахме само трима. Останалите останаха в Ню Йорк. Направиха собствената си реформа в Америка. Днес един кара камиони, други станаха сервитьорки, продават цигари, участват в реклами. И много странно – не искат да се върнат и да се влеят в тази наша нова реформа.

–        За другите изкуства имате ли идеи? Какво да правим с цирка, например?

–        Циркът трябва да се намали. Понеже е много голям. При положение, че имаме такъв прекрасен парламент, не мисля, че трябва по-голям цирк.