Истинската история на нашите концлагери остава непозната – от Иван Арабаджиев

Върховният касационен съд през 2002 г. прекрати делото за лагерите край Ловеч и Скравена

 Истинската история на концлагерите в България, извън въпроса за историческия и политически контекст на възникването им, остава и до днес непозната. Причините за това са много – както в предишното, така и в днешното общество. Една от основните между тях е мълчанието – предишното и днешното. Мълчанието е основополагащ момент в тоталитарния проект за лагерите. Всичко, свързано с тях, и до днес носи грифа „Строго секретно“. Репресивната машина на комунистическата държава педантично и последователно  заличава всички следи от реалността на лагерите.

 В лагерите са изпращали по административен път политически противници, неудобни или просто невинни хора без ясно формулирана вина, без съд и присъда – т.е. без документални следи. Самите лагери са представлявали затворен свят, контактите с живота „извън“ са прекъснати или строго контролирани.  Лагерният правилник забранява воденето на дневник или бележки, изобщо използването на хартия и молив. Изнасянето на изписани листа се третира като тежко престъпление – дори личната кореспонденция при освобождаването на лагеристите се е  изземала и унищожавала. Абсурдно е дори да се помисли за фотографиране. До този момент не открита  нито една визуална следа от лагерите.

Следващият кръг на заличаване засяга самите физически тела. Липсват смъртни актове на хората, намерили гибелта си в лагерите, или ако има, те са фалшифицирани. Телата не се връщат на близките, а се погребват анонимно на дунавските острови. Заличаването на телата имаца зацел и заличаването на смъртта като лагерна реалност. Години по-късно, след промяната, останките на жертвите не са открити, главно поради ненадеждните свидетели

С решение от 11 юли т.г., оповестено август 2002 година, Върховният касационен съд прекрати делото за лагерите край Ловеч и Скравена. В мотивите си съдът е посочил като основание изтеклата давност. Съдебната система се сблъска с този проблем още през 1990 г., когато беше образувано следствието.

През април 1990 г. Народното събрание, чийто председател тогава беше Станко Тодоров, прие поправка в Наказателния кодекс специално за престъпленията в лагера край Ловеч и Скравена. С нея давностният срок за убийство на две или повече лица беше увеличен от 20 на 35 години.

Последният комунистически парламент обаче „пропусна“ да придаде на текста обратна сила. Поради това той остана неприложим. Прокуратурата на въоръжените сили, която провеждаше следствието, стигна до извода, че по време на управлението на Живков в Наказателния кодекс е предвидено да не се погасява давността при престъпления срещу човечеството, но не и при престъпления срещу човечността. Тази тънка юридическа линия води след себе си разминаване с Общата декларация за правата на човека на ООН от 1966 г., която е ратифицирана от България през 1976 г.

Отсъствието на наказателен състав за престъпления срещу човечността се оказва в разрез и с редица други международни конвенции за престъпления против човечеството и изтезанията, към които страната се е присъединила. Според бившия военен прокурор ген. Лилко Йоцов, изход би могъл да бъде намерен, ако законодателят създаде закон с изрично обратно действие, с който да се търси съдебна отговорност на лица, които са създали или ръководили лагер за незаконно задържане, изтезание и убийства. Юристът смята, че такова законодателно изменение е в унисон с текстовете от Всеобщата декларация за правата на човека, посочващи, че „престъпление е онова деяние, което е било предвидено като такова по време на извършването му, не само по националното, но и по международното право“.

Подобна крачка обаче не е предприета от главния прокурор Евтим Стоименов през 1990 г., когато държавният обвинител е имал право на законодателна инициатива и когато следствието е още в началото.

Мълчанието на Великото народно събрание е потискащо. Следващият главен прокурор Мартин Гунев, който възобновява следствието за лагерите, се обръща към Великото народно събрание по проблема с давността. Той настоява ВНС да тълкува как трябва да се прилага поправката на чл. 80, ал. 1 от НК за увеличения давностен срок. Държавният обвинител формулира три възможни хипотези. Първата е, че изменението се отнася за бъдещи престъпления. Втората, че поправката обхваща всички престъпления, извършени от 1955 г. насам. Третата, че давността за престъпления като тези в лагерите не е могла да тече до 10 ноември 1989 г. ВНС обаче не дава отговор по проблема и замълчава.

Върховният съд също се „дистанцира“, като през 1990 г. отклонява искането на прокурор №1 за тълкувателно решение по случая. Отказът на Върховния съд да се произнесе е мотивиран с „липса на противоречива практика“. Следващият главен прокурор Иван Татарчев прие, че по време на тоталитарния режим давността не е могла да тече. В резултат през 1993 г. делото беше внесено в съдебна зала и Татарчев лично прочете обвинението, като поиска възможно най-тежкото наказание за четиримата подсъдими по делото за лагера в Ловеч и Скравена за извършването на 14 убийства.

През следващите шест години обаче не давността, а липсата на съдебни заседатели, избрани от парламента, се оказа втората пречка, която демонстрира очевидното безразличие и политическата незаинтересуваност на различните парламентарни мнозинства.

Едва през март 1999 г. предишното Народно събрание избра съдебни заседатели за висящите от 90-те години мегадела. Трябваше да изминат още 20 месеца, докато мнозинство на ОДС намери време и през декември 2000 г. избра необходимите 30-те съдебни заседатели.

В България нито едно от парламентарните мнозинства досега не погледна радикално на проблема и не предложи давностният срок за най-тежкото престъпление – убийството, да отпадне от НК

Това до голяма степен повлия на процеса на преход след 1989 година и до  сега. У българина  остана огорчението  и чувството за ненаказаност и отказ от правосъдие, за престъпниците от тоталитарния режим и техните идеолози от ДС. Нещо повече, техните потомци днес управляват страната и държат икономическите и политически лостове .

Случаят с концлагера край Ловеч е „заразителен”. Днес в някои от знаковите дела срещу организираната престъпност, срещу кредитните милионери олигарси, срещу арогантното поведение на силните на деня в обикновеното ежедневие също се минава не през принципи, не през закона с цялата му строгост, а през политическа целесъобразност и липса на каквата и да е воля. И то след като е установено престъпление да има и наказание за това. На това се дължи не само пропиващата навсякъде корупция, но и криза в съдебната система и във високите етажи на власта.

Основното разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна е твърде условно, защото назначенията в тези власти е на основата на политическа безпринципност, а взаимният контрол просто липсва.

Няма да израстнем като общество, ако не осъзнаем, че през следващите дни, месеци и години всички ние трябва да въстановим справедливоста и да направим всичко, върховенството на закона да възтържествува и да се отнася за всички.Трябва ежедневно да подкрепяме сегашното, а и всяко следващо демократично правителство в усилията в борбата срещу организираната престъпност. Гражданският натиск против всяка несправедливост или грешно управленско решение трябва да се усили.

Иван Арабаджиев

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s