На нас, жи­те­ли­те на Кир­ко­ва ма­ха­ла, съд­ба­та от­ре­ди да бъ­дем два пъ­ти бе­жан­ци: бяг­с­т­во­то от Вар­дар­с­ка Ма­ке­до­ния през 1878 г., а след то­ва и при­ну­ди­тел­но из­сел­ва­не от род­но­то ни мяс­то, в соб­с­т­ве­на­та ни Ро­ди­на.

Как ста­на то­ва ли? Ето как.

На Бер­лин­с­кия кон­г­рес през 1878 г. поз­на­ти­те ни Ев­ро­пейс­ки ве­ли­ки си­ли за­ра­ди сво­и­те ко­рис­т­ни ин­те­ре­си “раз­фа­со­ва­ха“ Сан­с­те­фан­с­ка Бъл­га­рия на три час­ти. Вар­дар­с­ка Ма­ке­до­ния ос­та­на от­но­во под тур­с­ка власт. Го­ля­ма част от бъл­гар­с­ко­то й на­се­ле­ние – и то то­ва, ко­е­то има­ше по­ве­че бун­тар­с­ки изя­ви, тряб­ва­ше не­за­бав­но да на­пус­не род­ни­те си мес­та и да тър­си спа­се­ние в Кня­жес­т­во Бъл­га­рия. На­ши­те пра­ро­ди­те­ли от днеш­на Кир­ко­ва ма­ха­ла с пър­ва­та бе­жан­с­ка въл­на най-нап­ред се нас­тя­на­ват в пок­рай­ни­ни­те на Со­фия. Из­вес­т­ни­ят Ди­ми­тър Пъш­ков от Ло­веч им съ­дейс­т­вал да се за­се­лят от­към юж­на­та стра­на на днеш­на “Бял­ка“, око­ло две­те стра­ни на шо­се­то Ло­веч-Со­фия. Нас­та­ни­ли се из­ця­ло вър­ху имо­ти­те на Се­лим бей в “Бял­ка“, за­бег­нал за Тур­ция с нас­тъп­ле­ни­е­то на рус­ки­те войс­ки. По­ра­ди то­ва де­сет­ки го­ди­ни ста­ро­то име на Кир­ко­ва ма­ха­ла би­ло Се­лим ма­ха­ла. И та­ка ог­ром­на част от те­ри­то­ри­я­та на днеш­на го­ля­ма “Бял­ка“ ста­на­ла вла­де­ние на на­ши­те пра­ро­ди­те­ли.

Как точ­но е ста­на­ло то­ва нас­та­ня­ва­не то­га­ва на на­ши­те хо­ра вър­ху имо­ти­те на бо­га­тия тур­с­ки чиф­лик­чия? По­ве­че се знае, че зе­мя­та би­ла за­ку­пе­на със зла­то и злат­ни на­ки­ти. Та­ка нап­ри­мер, на­ши­ят пра­дя­до Ни­ко­ла дал на­ча­ло на го­ле­мия род Ни­ко­ло­ви­те, бил за­ку­пил в “Бял­ка“ към 1300 дка го­ра и към сто­ти­на де­ка­ра об­ра­бот­ва­е­ма зе­мя и ли­ва­ди. И дру­ги­те ро­до­ве съ­що са се нас­та­ня­ва­ли вър­ху го­ле­ми пло­щи зе­мя в “Бял­ка“, поч­ти из­ця­ло с го­ри. И то как­ви го­ри, са­мо бу­ко­ви и дъ­бо­ви! А меж­ду го­ри­те – ли­ва­ди, па­сищ­ни ме­ри и по­ля­ни.

Ця­ла “Бял­ка“ е осе­я­на от мал­ки и го­ле­ми из­во­ри. Вся­ко се­мейс­т­во при­те­жа­ва­ше ов­чи ста­да с 20 до 60 жи­вот­ни, най-мал­ко 2 во­ла или 2 кра­ви, с по 1 или 2 юни­ци, и в по­ве­че­то слу­чаи с по 1 кон. Ко­зи изоб­що не се до­пус­ка­ха в “Бял­ка“. Ос­нов­но пре­пи­та­ние на на­се­ле­ни­е­то от Кир­ко­ва ма­ха­ла поч­ти до сре­да­та на ХХ век бе­ше дър­во­до­би­вът и пър­вич­на­та об­ра­бот­ка на дър­ве­та. От­па­дъч­на­та част се из­пол­з­ва­ше глав­но за до­бив на дър­ве­ни въг­ли­ща и отоп­ле­ние. Хо­ра­та се пре­пи­та­ва­ха от жи­вот­но­въд­с­т­во и с зе­ме­де­лие от мал­ко­то ни­ви и ли­ва­ди, бо­га­то то­ре­ни с обор­с­ка тор и пло­до­род­ни.

Та­ка на­ши­те пред­ци още с ид­ва­не­то си в Кня­жес­т­во Бъл­га­рия по­пад­на­ха в ис­тин­с­ка обе­то­ва­на зе­мя. С пос­ло­вич­но­то си тру­до­лю­бие ста­на­ха по-за­мож­ни от окол­ни­те се­ла. Хо­ра­та бя­ха до­вол­ни, ве­се­ли и щас­т­ли­ви. Ца­ре­ше си­гур­ност.

Зли ве­ди ли за­ви­дя­ха на на­ше­то щас­тие, та ни от­ре­ди­ха вто­ро бе­жан­с­т­во. И то по ви­на на соб­с­т­ве­на­та ни Ро­ди­на. С два пос­ле­до­ва­тел­ни уда­ра Кир­ко­ва ма­ха­ла бе­ше сло­ме­на док­рай. Още от на­ча­ло­то на вто­ра­та по­ло­ви­на на ХХ век хо­ра­та се при­ну­ди­ха да на­пус­нат сво­и­те ши­ро­ки дво­ри­ща с чу­дес­ни къ­щи, ог­ром­ни сай­ван­ти и прис­т­рой­ки за мно­го­то до­маш­ни жи­вот­ни. Пръс­на­ха се глав­но из гра­до­ве­те на стра­на­та, та чак до Пер­ник, Плов­див, да се ски­тат не­ми­ли-нед­ра­ги, да ра­бо­тят нес­войс­т­ве­на ра­бо­та, де­сет­ки го­ди­ни да жи­ве­ят в квар­ти­ри и изос­та­ве­ни къ­щур­ки в пок­рай­ни­ни­те на гра­до­ве­те.

Пър­ви­ят удар дой­де с на­ци­о­на­ли­за­ци­я­та на го­ри­те през 1947 г. Сек­на из­вед­нъж ос­нов­но­то пре­пи­та­ние на хо­ра­та. Из­вед­нъж се­мейс­т­во­то ми за­гу­би над 210 дка чу­дес­ни го­ри, по­ве­че­то бу­ко­ви. Пом­рък­на ли­це­то на на­шия ба­ща, как ще ни из­дър­жа със сес­т­ра ми в гим­на­зи­я­та и по-на­го­ре. Бук­вал­но ще­ше да от­ка­чи. Без да ме виж­да, го чу­вах как си го­во­ри на ви­сок глас. Ед­ва ли не ви­е­ше от ду­шев­на мъ­ка, псу­вай­ки мно­гок­рат­но. Пъл­но от­ча­я­ние об­х­ва­на на­ши­те хо­ра. С на­ци­о­на­ли­за­ци­я­та на го­ри­те те за­гу­би­ха над 90% от имо­ти­те си, съ­от­вет­но и от пре­пи­та­ни­е­то си. То­зи пър­ви удар бе­ше страш­но жес­ток и не­по­но­сим. Бе­ше нес­п­ра­ве­ли­во и не­за­кон­но. За­що­то в пол­с­ки­те ра­йо­ни хо­ра­та поч­ти не при­те­жа­ват го­ри, и как­то се каз­ва, бъл­ха ги уха­па­ла на­ци­о­на­ли­за­ци­я­та.

На­ци­о­на­ли­за­ци­я­та на го­ри­те през 1947 г. сил­но и нес­п­ра­вед­ли­во още­ти на­ши­те ба­щи и де­ди. Ня­кой с не­що да ни е обез­ще­тил и пре­ди, и след 1989 г.? Аб­со­лют­но с ни­що, въп­ре­ки че на­ше­то ос­нов­но пре­пи­та­ние – над 90%, за­ви­се­ше от го­ри­те.

Те ни бя­ха въз­с­та­но­ве­ни ед­ва през 2000 г. Цели 53 го­ди­ни бях­ме не­за­кон­но лишени от соб­с­т­ве­ни­те го­ри, оставени без ос­нов­но­то пре­пи­та­ние.

Вто­ри­ят, ве­че на­пъл­но сък­ру­ши­те­лен удар за нас, ни спо­ле­тя през 1967-68 го­ди­на, ко­га­то днеш­на го­ля­ма “Бял­ка“, в ко­я­то се на­ми­ра­ха ни­ви­те и ли­ва­ди­те ни, ме­ри­те и па­си­ща­та ни, бе­ше ог­ра­де­на с три­мет­ро­ва те­ле­на ог­ра­да и обя­ве­на за Дър­жав­но лов­но сто­пан­с­т­во. С то­ва за­гу­бих­ме на­пъл­но пре­пи­та­ни­е­то си. Ня­ма ни­ви, ня­ма ли­ва­ди, ня­ма ве­че зе­ме­де­лие и жи­вот­но­въд­с­т­во. И пос­лед­ни­те де­се­ти­на сем­ейс­т­ва на­пус­на­ха Кир­ко­ва ма­ха­ла. Ос­та­на­ха са­мо три се­мейс­т­ва на прек­лон­на въз­раст. Ня­ма я ве­че Кир­ко­ва ма­ха­ла. Сто­пи се на­пъл­но.

От 1967 г. дър­жа­ва­та по­не с не­що да ни бе­ше обез­ще­ти­ла в про­дъл­же­ние на 32 го­ди­ни, т.е. до 2000 г., ко­га­то ни вър­на­ха ни­ви­те и ли­ва­ди­те. Аб­со­лют­но с ни­що.

Но ето най-страш­но­то – вмес­то да ни вър­нат ни­ви­те и ли­ва­ди­те в “Бял­ка“, ни да­до­ха зе­ми на ки­ло­мет­ри от­да­ле­че­ни. За­що? За­що­то ми­ли­ар­де­рът Гри­ша Ган­чев, кой­то с не­го­ви­те хо­ра сто­па­нис­ва Лов­но­то дър­жав­но сто­пан­с­т­во, не ис­кал да си има ра­бо­та с час­т­ни соб­с­т­ве­ни­ци, а са­мо с дър­жа­ва­та. То­ва ни обяс­ни­ха на на­ши­те про­тес­ти слу­жи­те­ли­те от По­зем­ле­на­та ко­ми­сия в Угър­чин.

Ко­га­то раз­ка­зах всич­ко то­ва на мой бивш уче­ник, по­нас­то­я­щем из­вес­тен ад­во­кат в Со­фия, той ахна и се хва­на за гла­ва­та. Спо­ред не­го, по за­ко­нен път мо­жем да ис­ка­ме обез­ще­те­ние, за­ра­ди го­ле­ми­те ду­шев­ни тер­за­ния и ма­те­ри­ал­ни за­гу­би.

Из­ця­ло в ду­ха на за­кон­ност­та да пре­дя­вим ис­ка от не­из­пол­з­ва­не­то на на­ши­те ни­ви, ли­ва­ди и го­ри, вклю­чи­тел­но и ме­ри­те и па­сищ­ни­те по­ля­ни в “Бял­ка“. По­зем­ле­на­та ко­ми­сия да въз­с­та­но­ви на­ши­те ни­ви и ли­ва­ди без­п­лат­но там, къ­де­то ви­на­ги са си би­ли.

Стой­ко АТА­НА­СОВ, Ло­веч, 15 но­ем­в­ри