Ако не я търсиш, няма да я намериш – тя е на място потайно и злачно. Намира се на три километра западно от Троян, след градското гробище, нататък . Днес тук живеят постоянно само пет възрастни хора, на които карат хляб един път седмично. А едно време баирите са огласяли над 100 души. Днес няма магазин, автобус също, до града се ходи с такси. Пред една от престарите къщи е паркиран стар москвич, но в движение. През лятото обаче идват виладжии и летовници – предимно от Троян, Плевен, София. Какви хора живеят тук? Спряло ли е времето в Длъжковска махала?
Легендата разказва, че дядо Длъжко (откъдето идва името на махалата) се скрил тука от бедите. Пресякъл деретата, прецопал през река Дъскотина, цели двадесет и четири брода минал. Така дядо Длъжко извел многолюдната си челяд на запад от Троян, следван от шестте си сина. Именно те станали родоначалници на шест рода в махалата. Синовете носят имената Генко, Кальо, Нанко, Владко, Вълко и Черньо. Тези шест рода съществуват и до днеска. По-късно към махалата дошли още три рода – Пейковци (от този род произхожда журналистът Иван Пейковски), Баневци и Генковци, които пък са от долния край на Троян. На тези Генковци им викат още Базърите.
Дядо Длъжко имал око на добър стопанин, направил в дерето голяма землянка, чиито основи личат и днес.
Преди стотина години личали и кръстовете от първото гробище на махалата. По-късно Генко, Кальо и Нанко се захванали със скотовъдство и тръгнали по баира нагоре, за да търсят паша за животните. Владко, Вълко и Черньо останали по поречието на реката и се занимавали с грънчарство. В махалата има великолепна грънчарска глина. Стомна от онова време, но от махала Габърска, се пази в Троянския музей.
…Един от малкото останали жители е Мария. Тя с патос си спомня, как през 1984 г. организирали тържество до паметника на училището и читалището. Тогава се събрали живите учители и ученици. Махалата няма собствен кметски наместник, води се към село Горно Трапе. Сега кметски наместник в с. Горно Трапе е жена, а махала Длъжковска доскоро имала един съветник – пак Мария Даракова.
Иван Минков Дараков, бащата на Мария, е бил сред интелигентните селяни, живата памет на селището. През 30-те години на миналия век тук изграждат хубаво училище, което е разрушено през 1943 г. от жандармерията, за да не се крият комунистите. Имало двама местни партизани – Минко Цочев Нанковски и Мичо Райковски от Горно Трапе – те лежали първо в Плевенския затвор, а като излезли, станали партизани. Мичо е убит на Мурлат. Това си спомня Мария, без да претендира за фактологична точност.
По това време (1942 г.) се развива една кървава история. Минко Цочев се повлича по акъла на Мичо Райковски и убиват за пари Минко Начевски от Балабанско. Паметникът на убития стои и до днес. Та те го срещнали: „Горе ръцете, давай парите!“ А търговецът карал сливи и нямал пари. Освен това ги разпознал. И те затова го гръмнали. Заради това убийство влизат в затвора, разказват местните хора.
От този край са излезли доста професори, адвокати, журналисти, селскостопански специалисти. От Габърското е Ненко Ненов (историк), Иван Пейковски (журналист), Дочо Генковски (летец), доц. Минко Дараков, Никола Йорданов (адвокат).
Мария Даракова (76 г.): Обичам си махалата
Мария живее в малка къща с южно изложение. Децата й отдавна са пораснали, помагат й със средства за ремонта на къщата. Зимно време изгаря по 10 кубика дърва, за да се топли. Тя има голям апартамент в центъра на Троян, но предпочита да живее в махалата. По нейните думи, дошла е в Троян преди 30 години след смъртта на майка си, за да гледа баща си. Завършла е селскостопански институт, работила е в Русе и в Троян. Завършила е и школа за преподаватели за машинно доене в Русе. Работила е в първия Регионален изчислителен център там. Питам я многократно:
– Защо обичаш толкова тази махала и живееш тук?
– Не знам, не мога да обясня. Тук живея постоянно през последните 10 години. И като малко момиче пак съм живяла тука. Много ми харесва тук, аз съм живата история на Длъжковска, пазя си доклада от 1984 г., който четох пред тържеството.
Йордан Генковски (78 г.): Нямам вяра вече в никого
Нямам вяра, нямам вяра в никого! Три пъти го пиши! – така започва разказът си бай Йордан. – Днес всеки се меси в живота ти, а ние се чудим как да скърпим двата края. Живея с пенсия от 189 лв. след последното увеличение.
– Помагат ли ти деца, внуци?
– Ние се мъчим да им помагаме. Имам две кози, овце и една баба. Болна е, но е много работна. Днес всеки гледа кокъла. Те ще повишават заплатите на депутатите до 3000 лв., а на нас по 4 лв. дават – това е престъпление. Но така е тук – Бог високо, цар далеко. Царят уж дойде да ни оправи, но оправи само себе си…
– Защо живееш в махалата?
– Защото в града животът е по-труден. Навремето работех като елтехник в поддръжката. Днес в Троян всичко трябва да го купиш, а тук можеш да го откъснеш от градината. Живея тук още от промените. Много по-спокойно е, като изключим някои комшийски дразги. За журналистите искам да ти кажа – толкова ги уважавам, че чак ги съжалявам. Валя Ахчиева в скоро време ще я гръмнат, Владо Береану също, казват неща който са верни, но не се признават, че са така. Все няма открити престъпници. Бах мама му и министри, и такова…