Ако не я тър­сиш, ня­ма да я на­ме­риш – тя е на мяс­то по­тай­но и злач­но. На­ми­ра се на три ки­ло­мет­ра западно от Тро­ян, след град­с­ко­то гро­би­ще, на­та­тък . Днес тук жи­ве­ят пос­то­ян­но са­мо пет въз­рас­т­ни хо­ра, на ко­и­то ка­рат хляб един път сед­мич­но. А ед­но вре­ме ба­и­ри­те са ог­ла­ся­ли над 100 ду­ши. Днес ня­ма ма­га­зин, ав­то­бус съ­що, до гра­да се хо­ди с так­си. Пред ед­на от преста­ри­те къ­щи е пар­ки­ран стар мос­к­вич, но в дви­же­ние. През ля­то­то оба­че ид­ват ви­ла­джии и ле­тов­ни­ци – пре­дим­но от Тро­ян, Пле­вен, Со­фия. Как­ви хо­ра жи­ве­ят тук? Спря­ло ли е вре­ме­то в Длъж­ков­с­ка ма­ха­ла?

Ле­ген­да­та раз­каз­ва, че дя­до Длъж­ко (от­къ­де­то ид­ва име­то на ма­ха­ла­та) се скрил ту­ка от бе­ди­те. Пре­ся­къл де­ре­та­та, пре­цо­пал през ре­ка Дъс­ко­ти­на, це­ли два­де­сет и че­ти­ри бро­да ми­нал. Та­ка дя­до Длъж­ко из­вел мно­го­люд­на­та си че­ляд на за­пад от Тро­ян, след­ван от шест­те си си­на. Имен­но те ста­на­ли ро­до­на­чал­ни­ци на шест ро­да в ма­ха­ла­та. Си­но­ве­те но­сят име­на­та Ген­ко, Кальо, Нан­ко, Влад­ко, Въл­ко и Чер­ньо. Те­зи шест ро­да съ­щес­т­ву­ват и до днес­ка. По-къс­но към ма­ха­ла­та дош­ли още три ро­да – Пей­ков­ци (от то­зи род про­из­хож­да жур­на­лис­тът Иван Пей­ков­с­ки), Ба­нев­ци и Ген­ков­ци, ко­и­то пък са от дол­ния край на Тро­ян. На те­зи Ген­ков­ци им ви­кат още Ба­зъ­ри­те.

Дя­до Длъж­ко имал око на до­бър сто­па­нин, нап­ра­вил в де­ре­то го­ля­ма зем­лян­ка, чи­и­то ос­но­ви ли­чат и днес.

Пре­ди сто­ти­на го­ди­ни ли­ча­ли и кръс­то­ве­те от пър­во­то гро­би­ще на ма­ха­ла­та. По-къс­но Ген­ко, Кальо и Нан­ко се зах­ва­на­ли със ско­то­въд­с­т­во и тръг­на­ли по ба­и­ра на­го­ре, за да тър­сят па­ша за жи­вот­ни­те. Влад­ко, Въл­ко и Чер­ньо ос­та­на­ли по по­ре­чи­е­то на ре­ка­та и се за­ни­ма­ва­ли с грън­чар­с­т­во. В ма­ха­ла­та има ве­ли­ко­леп­на грън­чар­с­ка гли­на. Стом­на от оно­ва вре­ме, но от ма­ха­ла Га­бър­с­ка, се па­зи в Тро­ян­с­кия му­зей.

…Един от мал­ко­то ос­та­на­ли жи­те­ли е Ма­рия. Тя с па­тос си спом­ня, как през 1984 г. ор­га­ни­зи­ра­ли тър­жес­т­во до па­мет­ни­ка на учи­ли­ще­то и чи­та­ли­ще­то. То­га­ва се съб­ра­ли жи­ви­те учи­те­ли и уче­ни­ци. Ма­ха­ла­та ня­ма соб­с­т­вен кмет­с­ки на­мес­т­ник, во­ди се към се­ло Гор­но Тра­пе. Се­га кмет­с­ки на­мес­т­ник в с. Гор­но Тра­пе е же­на, а ма­ха­ла Длъж­ков­с­ка дос­ко­ро има­ла един съ­вет­ник – пак Ма­рия Да­ра­ко­ва.

Иван Мин­ков Да­ра­ков, ба­ща­та на Ма­рия, е бил сред ин­те­ли­ген­т­ни­те се­ля­ни, жи­ва­та па­мет на се­ли­ще­то. През 30-те го­ди­ни на ми­на­лия век тук из­г­раж­дат ху­ба­во учи­ли­ще, ко­е­то е раз­ру­ше­но през 1943 г. от жан­дар­ме­ри­я­та, за да не се кри­ят ко­му­нис­ти­те. Има­ло два­ма мес­т­ни пар­ти­за­ни – Мин­ко Цо­чев Нан­ков­с­ки и Ми­чо Рай­ков­с­ки от Гор­но Тра­пе – те ле­жа­ли пър­во в Пле­вен­с­кия зат­вор, а ка­то из­лез­ли, ста­на­ли пар­ти­за­ни. Ми­чо е убит на Мур­лат. То­ва си спом­ня Ма­рия, без да пре­тен­ди­ра за фак­то­ло­гич­на точ­ност.

По то­ва вре­ме (1942 г.) се раз­ви­ва ед­на кър­ва­ва ис­то­рия. Мин­ко Цо­чев се пов­ли­ча по акъ­ла на Ми­чо Рай­ков­с­ки и уби­ват за па­ри Мин­ко На­чев­с­ки от Ба­ла­бан­с­ко. Па­мет­ни­кът на уби­тия стои и до днес. Та те го срещ­на­ли: „Го­ре ръ­це­те, да­вай па­ри­те!“ А тър­го­ве­цът ка­рал сли­ви и ня­мал па­ри. Ос­вен то­ва ги раз­поз­нал. И те за­то­ва го гръм­на­ли. За­ра­ди то­ва убийс­т­во вли­зат в зат­во­ра, раз­каз­ват мес­т­ни­те хо­ра.

От то­зи край са из­лез­ли дос­та про­фе­со­ри, ад­во­ка­ти, жур­на­лис­ти, сел­с­кос­то­пан­с­ки спе­ци­а­лис­ти. От Габ­ър­с­ко­то е Нен­ко Не­нов (ис­то­рик), Иван Пей­ков­с­ки (жур­на­лист), До­чо Ген­ков­с­ки (ле­тец), доц. Мин­ко Да­ра­ков, Ни­ко­ла Йор­да­нов (ад­во­кат).

Ма­рия Да­ра­ко­ва (76 г.): Оби­чам си ма­ха­ла­та

Мария живее в малка къща с южно изложение. Де­ца­та й от­дав­на са по­рас­на­ли, по­ма­гат й със сред­с­т­ва за ре­мон­та на къ­ща­та. Зим­но вре­ме из­га­ря по 10 ку­би­ка дър­ва, за да се топ­ли. Тя има го­лям апар­та­мент в цен­тъ­ра на Тро­ян, но пред­по­чи­та да жи­вее в ма­ха­ла­та. По ней­ни­те ду­ми, дош­ла е в Тро­ян пре­ди 30 го­ди­ни след смърт­та на май­ка си, за да гле­да ба­ща си. За­вър­ш­ла е сел­с­кос­то­пан­с­ки ин­с­ти­тут, ра­бо­ти­ла е в Ру­се и в Тро­ян. За­вър­ши­ла е и шко­ла за пре­по­да­ва­те­ли за ма­шин­но до­е­не в Ру­се. Ра­бо­ти­ла е в пър­вия Ре­ги­о­на­лен из­чис­ли­телен цен­тър там. Пи­там я мно­гок­рат­но:

– За­що оби­чаш тол­ко­ва та­зи ма­ха­ла и жи­ве­еш тук?

– Не знам, не мо­га да обяс­ня. Тук жи­вея пос­то­ян­но през пос­лед­ни­те 10 го­ди­ни. И ка­то мал­ко мо­ми­че пак съм жи­вя­ла ту­ка. Мно­го ми ха­рес­ва тук, аз съм жи­ва­та ис­то­рия на Длъж­ков­с­ка, па­зя си док­ла­да от 1984 г., кой­то че­тох пред тър­жес­т­во­то.

Йор­дан Ген­ков­с­ки (78 г.): Ня­мам вя­ра ве­че в ни­ко­го

Ня­мам вя­ра, ня­мам вя­ра в ни­ко­го! Три пъ­ти го пи­ши! – та­ка за­поч­ва раз­ка­зът си бай Йор­дан. – Днес все­ки се ме­си в жи­во­та ти, а ние се чу­дим как да скър­пим два­та края. Жи­вея с пен­сия от 189 лв. след пос­лед­но­то уве­ли­че­ние.

– По­ма­гат ли ти де­ца, вну­ци?

– Ние се мъ­чим да им по­ма­га­ме. Имам две ко­зи, ов­це и ед­на ба­ба. Бол­на е, но е мно­го ра­бот­на. Днес все­ки гле­да ко­къ­ла. Те ще по­ви­ша­ват зап­ла­ти­те на де­пу­та­ти­те до 3000 лв., а на нас по 4 лв. да­ват – то­ва е прес­тъп­ле­ние. Но та­ка е тук – Бог ви­со­ко, цар да­ле­ко. Ца­рят уж дой­де да ни оп­ра­ви, но оп­ра­ви са­мо се­бе си…

– За­що жи­ве­еш в ма­ха­ла­та?

– За­що­то в гра­да жи­во­тът е по-тру­ден. Нав­ре­ме­то ра­бо­тех ка­то ел­тех­ник в под­дръж­ка­та. Днес в Тро­ян всич­ко тряб­ва да го ку­пиш, а тук мо­жеш да го от­къс­неш от гра­ди­на­та. Жи­вея тук още от про­ме­ни­те. Мно­го по-спо­кой­но е, ка­то из­к­лю­чим ня­кои ком­шийс­ки драз­ги. За жур­на­лис­ти­те ис­кам да ти ка­жа – тол­ко­ва ги ува­жа­вам, че чак ги съ­жа­ля­вам. Ва­ля Ах­чи­е­ва в ско­ро вре­ме ще я гръм­нат, Вла­до Бе­ре­ану съ­що, каз­ват не­ща кой­то са вер­ни, но не се приз­на­ват, че са та­ка. Все ня­ма от­к­ри­ти прес­тъп­ни­ци. Бах ма­ма му и ми­нис­т­ри, и та­ко­ва…