Двете внуч­ки жи­ве­ят в Ло­веч и са уче­нич­ки в елитната Ези­ко­ва гимназия – са­мо за ум­ни де­ца, пише на НГ Си­ме­он Си­ме­о­нов – Дас­ка­ла. Ед­на­та внуч­ка е „под­гот­ве“, а дру­га­та е аби­ту­ри­ен­т­ка. По-мал­ка­та е с нем­с­ки, а по-го­ля­ма­та с френ­с­ки. И две­те имат за вто­ри език ан­г­лийс­ки. Все­ки ден те из­кач­ват стръм­ни­те стъ­па­ла към учи­ли­ще и се връ­щат на­до­лу към до­ма.

Моите две внуч­ки си ид­ват, но ряд­ко, на се­ло Брес­то­во. Ве­че са го­ле­ми, се­ло­то не ги прив­ли­ча, в гра­да е по-ин­те­рес­но. Там е учи­ли­ще­то, там има за­ни­ма­ния и раз­в­ле­че­ния вся­как­ви.

При мен на се­ло ня­ма ком­пю­тър, ни­то ин­тер­нет, ни­то ка­бел­на те­ле­ви­зия, ни­то дис­ко­те­ки. Имам един цве­тен те­ле­ви­зор с ан­те­на „Бул­сат­ком“, мо­га да вър­тя сто прог­ра­ми – вся­как­ви.

Вед­нъж си­нът ми до­ка­ра с опе­ла ця­ло­то се­мейс­т­во, сто­ва­ри ги пред га­ра­жа и зап­ра­ши за язо­ви­ра. За ри­ба оти­де, а се вър­на с гъ­би. И две­те му са хо­би­ – ко­га как­во­то има.

В Брес­то­во има два язо­ви­ра, еди­ни­ят е по-го­лям, но е за­ри­бен и се па­зи. Дру­ги­ят е по-ма­лък, но в не­го са­мо дреб­ни та­ран­ки. За ри­ба си­нът има всич­ки та­къ­ми, има и спо­койс­т­вие да ча­ка. Ко­га­то на плув­ка не дър­па, ми­на­ва на дъ­но.

Знае и гъ­би­те къ­де рас­тат – по по­ля­ни­те и по го­ри­те. Знае и как да ги бе­ре – с нож­че пън­че­то ре­же, раз­ли­ча­ва слад­ки­те от от­ров­ни­те. От гъ­би лес­но не се мре – в кош­ни­ца­та са­мо ху­ба­ви на­реж­да, мла­дич­ки-бе­лич­ки, без чер­вей­че­та. Най-доб­ре е да не са раз­т­во­ри­ли още ча­дър­че.

Моите две внуч­ки вкъ­щи влез­на­ха, ба­ба им ги пос­рещ­на на стъл­ба­та, пре­гър­на ги, раз­це­лу­ва ги. Но мал­ка­та ре­а­ги­ра: „Ба­бо, не сме ве­че мал­ки“. С май­ка им се ръ­ку­ва и мно­го се за­рад­ва. Тя ряд­ко си ид­ва – все ра­бо­та си на­ми­ра. С вли­за­не­то внуч­ки­те сед­на­ха пред те­ле­ви­зо­ра и за­поч­на­ха прог­ра­ми­те да сме­нят, но „но­ви­ни“ не слу­шат, а са­мо му­зи­ка­та тър­сят.

Све­кър­ва­та и сна­ха­та в кух­ня­та се съ­б­ра­ха и за­поч­на­ха обе­да да при­гот­вят. А на пър­вия етаж, в ма­га­зи­на, има про­дук­ти вся­как­ви – все за яде­не. До­ка­то гот­вят и си при­каз­ват, не се оп­лак­ват, а все за ху­ба­ви не­ща си го­во­рят. Дя­до­то се мес­ти ту пред те­ле­ви­зо­ра, при внуч­ки­те, ту в кух­ня­та при све­кър­ва и сна­ха. И се рад­ва, че се сго­ва­рят, за­що­то ряд­ко се виж­дат.

И две­те са умят­ни – мо­гат да ше­тат и да гот­вят.

То не бя­ха рус­ка и пло­до­ва са­ла­та, кюф­те­та из­пър­жи­ха, му­са­ка опе­ко­ха. Още крем ка­ра­мел и ма­ка­ро­ни на фур­на, за де­серт.

Дя­до­то из­не­се бе­зал­ко­хол­ни вся­как­ви – все на фир­ма „Дер­би“. Мо­и­те гос­ти на ви­но и ра­кия не на­ли­тат. За обед го­ля­ма­та ма­са бе­ше под­ре­де­на, ка­то за бан­кет в пър­вок­ла­сен рес­то­рант. А то е в сел­с­ка къ­ща в Брес­то­во.

Та­ка се пос­ре­щат лю­би­ми гос­ти, осо­бе­но си­но­ве, сна­хи и вну­ци. Да си ид­ват, до­ка­то сме още зд­ра­ви, ма­кар и ста­ри. До­ка­то мо­жем да ги пос­рещ­нем и гот­вим, че ка­то за­поч­нем да не мо­жем да се гледаме, в стар­чес­ки дом не ис­ка­ме да хо­дим.

Мо­и­те две внуч­ки го­ле­ми са сла­ду­ра­ни. Не ис­кат на дя­до си па­рич­ки, за­що­то ба­ба им, без да ис­кат, им да­ва. Дава по мал­ко и с ду­ми­те „не ги да­ва­ме за ци­га­ри и нар­ко­ти­ци“.

На ро­ди­те­ли­те им ви­на­ги каз­ва по кол­ко им е да­ла.

Има­ме и тре­та внуч­ка. Тя в Тър­но­во жи­вее и в та­мош­на­та ези­ко­ва учи. В Брес­то­во по-ряд­ко си ид­ва, за­що­то е да­ле­че. Но ка­то мал­ка при ба­ба си по­рас­на, взе­ха я, ко­га­то ста­на кан­ди­дат-уче­нич­ка.

Има­ме и един внук – той но­си мо­е­то име. Каз­ва се Си­ме­он и е сту­дент в Со­фия. Два­ма­та сме кръс­те­ни на Си­ме­он Ве­ли­ки – ху­ба­во цар­с­ко име, гор­де­ем се с не­го.

На­ши­те се­мейс­т­ва но­сят мо­я­та фа­ми­лия. В Брес­то­во, в Ло­веч и в Тър­но­во всич­ки сме Си­ме­о­но­ви. Две­те внуч­ки на ба­би­те са кръс­те­ни, най-го­ля­ма­та е Сте­ла (на ба­ба си Сто­ян­ка), най-мал­ка­та е На­та­лия (на ба­ба си Нед­ка), за тре­та­та внуч­ка име не ос­та­на… За­то­ва май­ка й и ба­ща й я кръс­ти­ха, как­то им ха­рес­ва. Ин­на я на­ре­ко­ха, но с две „н“. Тя е Тър­нов­с­ко­то мо­ми­че.

Ба­ба им чес­то раз­го­ва­ря с всич­ки­те, имат мо­бил­ни те­ле­фо­ни, те ни „гле­дат и ние ги виж­да­ме“ по джи­си­е­ма. Ка­то си дой­дат, ко­е­то ряд­ко се случ­ва, за нас е цял праз­ник и удо­вол­с­т­вие го­ля­мо. Най-мал­ка­та – На­та­лия Си­ме­о­но­ва, е му­зи­кан­т­ка, от 4-го­диш­на сви­ри на пи­а­но. Се­га е на 14, за нея пи­а­но­то не е ве­че го­ля­мо.

Пре­ди 10 го­ди­ни по стъл­би­те на чет­вър­тия етаж в апар­та­мен­та в хо­ла вне­сох­ме но­во пи­а­но. Бе­ше го­ля­ма ра­дост. Кра­че­та­та й не сти­га­ха до пе­да­ли­те, с две пръс­т­че­та са­мо чу­ка­ше по кла­ви­ши­те. То­ва бе­ше от­дав­на…

Се­га сви­ри кла­си­ка, ес­т­рад­на и на­род­на му­зи­ка.

Ба­ба и дя­до обе­ща­ват да ку­пят йо­ни­ка, че внуч­ка­та им мо­же да сви­ри и пее. На­та­лия Си­ме­о­но­ва – тя не е „мо­ре от лю­бов“ , а е „мо­ре от Му­зи­ка“. Ед­на­та е ру­са, а дру­га­та кес­те­ня­ва. Ру­са със си­ни кръг­ли очич­ки е по-го­ля­ма­та ни внуч­ка Сте­ла. Ве­че две ле­та ра­бо­ти на Слън­чев бряг в ог­ро­мен хо­тел на ре­цеп­ци­я­та. Пос­ре­ща и из­п­ра­ща бъл­гар­с­ки и чуж­ди ту­рис­ти. Соб­с­т­ве­ни­кът е до­во­лен, че се оп­ра­вя на пет ези­ка. В края на вся­ко ля­то по­ръч­ва за нея ви­на­ги в не­го­вия хо­тел мяс­то да има. Ко­га­то не е на смя­на, хо­ди на пла­жа, пе­че се на пя­съ­ка, но мо­ре­то още и е „до ко­ле­не“. Още мал­ко й тряб­ва, за да се на­у­чи да плу­ва.

Ка­то се вър­на ба­ща им от ри­ба и гъ­би, той в опе­ла ги на­то­ва­ри. Най-мал­ка­та на пред­на­та се­дал­ка, а май­ка­та и го­ля­ма­та дъ­ще­ря сед­на­ха от­зад.

Ба­ба и дя­до ги из­п­ра­ти­ха с по­же­ла­ния пак да до­и­дат, но и уро­ци­те си да учат. При тръг­ва­не всич­ки ръ­ко­ма­ха­ме, са­мо шофьо­рът си гле­да­ше пъ­тя. Ос­та­на­ха пак са­ми, доб­ре че има кли­ен­ти.

Си­ме­он Си­ме­о­нов – Дас­ка­ла

(бивш учи­тел и въз­пи­та­тел в Ези­ко­ва­та, от там се пен­си­о­ни­ра и се­га пи­ше до “На­ро­ден глас”.)

Пос­лес­лов:

Дра­га ре­дакция на в. “На­ро­ден глас”, в то­ва ур­ба­ни­зи­ра­но об­щес­т­во хо­ра­та се от­чуж­ди­ха един от друг, не се поз­на­ват род­ни­ни и не раз­го­ва­рят по меж­ду си. Ня­ма го ста­ро­то пат­ри­ар­хал­но се­мейс­т­во, с го­ле­мия род и мно­го­люд­ни­те фа­ми­лии. Хо­ра­та се пръс­на­ха, но чуж­да­та дър­жа­ва не мо­же да бъ­де ро­ди­на. Ста­на та­ка, че не се поз­на­ват най-близ­ки­те хо­ра. Ня­ма ги ве­че ста­ри­те сбо­ро­ве, къ­де­то един път в го­ди­на­та ро­до­ве и при­я­те­ли да се срещ­нат и да се виж­дат. По­ко­ле­ни­я­та – бра­тя, сес­т­ри и бра­тов­че­ди, не кон­так­ту­ват по­меж­ду си. Ста­на мо­да чо­век да се гор­дее, че хо­ра­та му са по чуж­би­на.

Аз та­ка­ва гор­дост ня­мам – мо­и­те хо­ра са в Бъл­га­рия и се имат, и ува­жа­ват. То­ва е най-го­ля­ма­та наг­ра­да за ро­ди­те­ли­те.

Ста­ти­я­та ми е по­у­чи­тел­на, а не рек­лам­на, не ис­кам ни­ко­го да оби­дя или за­сег­на. Не тър­ся сла­ва, ни­то па­ри – хо­би­то ми е да пи­ша.

Гос­по­дин Гла­вен ре­дак­тор, Це­цо, Дру­га­рю То­до­ров, ос­ме­ля­вам се да ви дам един съ­вет. Въз­дър­жа­йте се да се ху­ли­те с в. „Ло­веч прес“. По-ум­ни­ят пре­мъл­ча­ва и от­с­тъп­ва. Чи­та­те­ли­те най-доб­ре пре­це­ня­ват, кой вес­ник да ку­пу­ват и че­тат. Кон­ку­рен­ци­я­та е доб­ра, ко­га­то е ло­ял­на. Под­но­вя­вам по­ка­на­та за гос­ту­ва­не в Брес­то­во на ка­фе. Мо­я­та ма­га­зи­нер­ка го пра­ви чу­дес­но – три в ед­но.

С ува­же­ние: Си­ме­он Си­ме­о­нов – Дас­ка­ла

От­го­вор на глав­ния ре­дак­тор по по­вод съ­ве­та:

Прав сте, че кон­ку­рен­ци­я­та е доб­ра, ко­га­то е ло­ял­на. А как се пос­тъп­ва, ко­га­то не е ло­ял­на? Ко­га­то ти спи­рат про­даж­ба­та на вес­т­ни­ка, а по те­ле­фо­на ти обе­ща­ват, че ще те уни­що­жат? С ра­дост ча­кам съ­вет как се пос­тъп­ва с комунистите. Ина­че не ще и ду­ма, че сме по-ум­ни. Ни­ко­га не сме обиж­да­ли лично ко­ле­ги­те, как­то пра­вят те с мен. Кри­ти­ку­ва­ме ги са­мо за пре­яж­да­не­то с власт­та.

С поз­д­рав, Цве­тан То­до­ров