Затвореното школо в село Баховица е пред сигурна разруха, твърдят бивши учители. То последно попълни “черния“ списък от седем училища в община Ловеч, които затвориха врати на 15 септември. Въпреки обещания на депутати, усилията на учители и родители, замлъква школският звънец. Учениците (59) са разпределени в градски школа, учителите (10) са безработни. След реформата територията северно от Ловеч е без училищен звънец – от Баховица до Дойренци, от Лисец до Слатина и Александрово. Това е резултат от измамата на БСП, която говореше едно, а стори друго.С бившите учители Силвия и Мирослав Маркови, се срещаме в празния училищен двор (на снимката).
Бившето ОУ “Христо Ботев“ в Баховица е голямо – сграда на два етажа, 14 класни стаи, 2 работилници, театрален салон, отделна спортна сграда. С френска помощ първи правят компютърен кабинет. Миналата година изградили локално парно с икономии от делегирания бюджет. Видяхте малко пари и се чудите къде да ги похарчите, попарили инициативата от общината.
През 2005 г. депутатката Донка Михайлова, на тържество по повод 125 г., връчва решение, че стават средищно училище. Днес никой не помни депутатската дума. Школото е заключено, а дългогодишни учители са на борсата. Само един е с работа.
Да убиеш училище, така определят действията на общината вече безработните учители, семейство Силвия и Мирослав Маркови. Основите на училището са положени през 1881 г.
Днес, 127 г. по-късно, човек е излял мъката си в листовки върху вратата – отчаян опит да каже истината въпреки властта и информационно й затъмнение чрез платени вестници.
Вдясно от входа на училищния двор има следи от огън – горели са бракувани книги и грамофонни плочи. От пепелта обаче ни гледат умните очи на поета Валери Петров. Портретът му е от оцеляла страница с поемата “Меко казано“. Тук обаче ще говорим (не)меко.
Те са семейство учители, децата им са в чужбина. Обичат си професията. Съкратени. Със Силвия (математичка) и съпруга й Мирослав (физика, биология, музика, информатика) се срещаме пред входа на любимото им училище, затворено завинаги. Работили тук от 24 години. Много обещания чухме, но никой не си изпълни думите, категорични са те.
Съгласни сме в едно: Както да въртиш и обясняваш общинската стратегия за оптимизиране но образованието, зад каквито и делегирани бюджети да се криеш, местните хора няма да те разберат. Защото са дарили години от живота си за селското училище. Вложили са доброволен труд и средства, които днес се прахосват.
Следвайки политическите си цели, червеното ръководство на Ловеч пропусна да проведе гъвкава и справедлива селекция сред училищата. До последно управниците отлагат да видят демографската криза в общината, безлюдието в областния град, бягството на младите хора поради липса на поминък. Сега управниците берат плодовете на един предизвестен упадък.
– Как протече битката около закриването?
– Беше жестока. Щом разбрахме за закриването, писахме писма до министерството, до общинския съвет, доказвахме, че можем да оцелеем. Но това си беше тяхна политика, нас не ни чуха. А имахме 59 ученици..
– Оправдават се, че проверките винаги показвали много по-малко ученици.
– Не е точно така, но селското училище си има особености. Наистина имаше отсъстващи, но не системно. Един ден дойдат едни, друг ден – други. Децата от овчарника помагат на родителите си, понякога през зимата идваха в 10 ч.
– Предложиха ли ви нова работа?
– Никой нищо не ни е предложил…
– От инспектората говориха ли с вас за работа?
– Никога. Нито от общината, нито от инспектората. Единствено експертката ми Татяна Ичева ме попита какво мисля да правя… Но директорите решават кого да назначат.
– А с учениците говорено ли е?
– Никой не е говорил и с тях. Те си искаха старите учители. Борихме се за поне още една година. Защото нашият шести клас са много добри деца, предстоеше им кандидатстване. А ги подложиха на стрес. Имаме успехи, посочих ги на кмета Минчо Казанджиев. Само за пет години 18 наши деца кандидатстват с успех над много добър. Без да са ходили на частни уроци. Захранваме най-добрите средни училища. А те ни обвиниха, че даваме лошо образование?!
– Кой го каза това?
– Пише го в мотивите. Понеже сме слети класове. Съгласни сме, че сме слети, но ние така ги водим, че в рамките на един час водим два часа. За да могат децата да работят.
– Кметът ви бе дал шанс да се спасите, какво стана?
– Ходихме и говорихме с родители в съседните села, най-вече в Славяни. Събрахме декларации от родителите, че децата ще идват тук да учат. Така чрез бюджета и малко помощ от 15 000 лв. годишно щяхме да оцелеем.
– На 15 септемри къде бяхте?
– За първи път от толкова години за нас нямаше звънец. Тъжно. Стояхме си вкъщи, беше ни мъчно. Две наши ученички са приети в Езиковата. Всички българчета отидоха в “Хр. Никифоров“ и “Т. Кирков“.
– А ромчетата?
– Те са в “П. Пипков“, но по наши данни десетина са отишли на 15-и.
– Как работихте с ромите?
– Много близо с родителите им. Ако не дойдат, отиваме и говорим с възрастните. Децата работят, но имат и желание да учат. Бяхме близо до тях. Съмнявам се от Ловеч сега някой да тръгне да търси родителите им.
– Какво е според вас бъдещето на сградата?
– Ще я разграбят, макар сега да се пази под ключ. Пази го директорът Павлина Стоянова. Има и СОТ. Продадохме някои бракувани неща на “Вторични суровини“ за 614 лв., внесени по сметка. Работници от общината отнесоха годните чинове. Физкултурният салон е съсипан. Най-вероятно училището ще бъде разбито…
– Какво най-много ви боли?
– През 2005 г. чествахме 125-годишнина. Депутатката Донка Михайлова дойде и връчи тържествено решението, че ще ставаме средищно училище. Тоест – имаме бъдеще. Но после решиха друго. Гледай какво става – в Малиново децата са по-малко, но запазиха училището. В Слатина бяха 19 деца, а в Дойренци бяха над 70. Каква е логиката?
В залепените върху школската врата вопли пише: “Хладнокръвно, като наемен килър, без милост да се прецелиш в един малък светилник. И да го улучиш. Да запокитиш в нищото села и градчета…
Да убиеш сеяча, посял бъднина в класната стая на вековете!“