Зат­во­ре­но­то шко­ло в се­ло Ба­хо­ви­ца е пред си­гур­на раз­ру­ха, твър­дят бив­ши учи­те­ли. То пос­лед­но по­пъл­ни “чер­ния“ спи­сък от се­дем учи­ли­ща в об­щи­на Ло­веч, ко­и­то зат­во­ри­ха вра­ти на 15 сеп­тем­в­ри. Въп­ре­ки обе­ща­ния на де­пу­та­ти, уси­ли­я­та на учи­те­ли и ро­ди­те­ли, зам­лък­ва школ­с­ки­ят звъ­нец. Уче­ни­ци­те (59) са раз­п­ре­де­ле­ни в град­с­ки шко­ла, учи­те­ли­те (10) са без­ра­бот­ни. След ре­фор­ма­та те­ри­то­ри­я­та се­вер­но от Ло­веч е без учи­ли­щен звъ­нец – от Ба­хо­ви­ца до Дой­рен­ци, от Ли­сец до Сла­ти­на и Алек­сан­д­ро­во. То­ва е ре­зул­тат от из­ма­ма­та на БСП, ко­я­то го­во­ре­ше ед­но, а сто­ри дру­го.С бившите учи­те­ли­ Сил­вия и Ми­рос­лав Мар­ко­ви, се сре­ща­ме в праз­ния учи­ли­щен двор (на снимката).

Бив­ше­то ОУ “Хрис­то Бо­тев“ в Ба­хо­ви­ца е го­ля­мо – сгра­да на два ета­жа, 14 клас­ни стаи, 2 ра­бо­тил­ни­ци, те­ат­ра­лен са­лон, от­дел­на спор­т­на сгра­да. С френ­с­ка по­мощ пър­ви пра­вят ком­пю­тъ­рен ка­би­нет. Ми­на­ла­та го­ди­на из­г­ра­ди­ли ло­кал­но пар­но с ико­но­мии от де­ле­ги­ра­ния бю­джет. Ви­дях­те мал­ко па­ри и се чу­ди­те къ­де да ги по­хар­чи­те, по­па­ри­ли ини­ци­а­ти­ва­та от об­щи­на­та.

През 2005 г. де­пу­тат­ка­та Дон­ка Ми­хай­ло­ва, на тър­жес­т­во по по­вод 125 г., връч­ва ре­ше­ние, че ста­ват сре­дищ­но учи­ли­ще. Днес ни­кой не пом­ни де­пу­тат­с­ка­та ду­ма. Шко­ло­то е зак­лю­че­но, а дъл­го­го­диш­ни учи­те­ли са на бор­са­та. Са­мо един е с ра­бо­та.

Да уби­еш учи­ли­ще, та­ка оп­ре­де­лят дейс­т­ви­я­та на об­щи­на­та ве­че без­ра­бот­ни­те учи­те­ли, се­мейс­т­во Сил­вия и Ми­рос­лав Мар­ко­ви. Ос­но­ви­те на учи­ли­ще­то са по­ло­же­ни през 1881 г.

Днес, 127 г. по-къс­но, чо­век е из­лял мъ­ка­та си в лис­тов­ки вър­ху вра­та­та – от­ча­ян опит да ка­же ис­ти­на­та въп­ре­ки власт­та и ин­фор­ма­ци­он­но й за­тъм­не­ние чрез пла­те­ни вес­т­ни­ци.

Вдяс­но от вхо­да на учи­лищ­ния двор има сле­ди от огън – го­ре­ли са бра­ку­ва­ни кни­ги и гра­мо­фон­ни пло­чи. От пе­пел­та оба­че ни гле­дат ум­ни­те очи на по­е­та Ва­ле­ри Пет­ров. Пор­т­ре­тът му е от оце­ля­ла стра­ни­ца с по­е­ма­та “Ме­ко ка­за­но“. Тук оба­че ще го­во­рим (не)ме­ко.

Те са се­мейс­т­во учи­те­ли, де­ца­та им са в чуж­би­на. Оби­чат си про­фе­си­я­та. Сък­ра­те­ни. Със Сил­вия (ма­те­ма­тич­ка) и съп­ру­га й Мирослав (фи­зи­ка, би­о­ло­гия, му­зи­ка, ин­фор­ма­ти­ка) се сре­ща­ме пред вхо­да на лю­би­мо­то им учи­ли­ще, зат­во­ре­но за­ви­на­ги. Ра­бо­тили тук от 24 го­ди­ни. Мно­го обе­ща­ния чух­ме, но ни­кой не си из­пъл­ни ду­ми­те, ка­те­го­рич­ни са те.

Съг­лас­ни сме в ед­но: Как­то да вър­тиш и обяс­ня­ваш об­щин­с­ка­та стра­те­гия за оп­ти­ми­зи­ра­не но об­ра­зо­ва­ни­е­то, зад как­ви­то и де­ле­ги­ра­ни бю­дже­ти да се кри­еш, мес­т­ни­те хо­ра ня­ма да те раз­бе­рат. За­що­то са да­ри­ли го­ди­ни от жи­во­та си за сел­с­ко­то учи­ли­ще. Вло­жи­ли са доб­ро­во­лен труд и сред­с­т­ва, които днес се пра­хос­ват.

След­вай­ки по­ли­ти­чес­ки­те си це­ли, чер­ве­но­то ръ­ко­вод­с­т­во на Ло­веч про­пус­на да про­ве­де гъв­ка­ва и спра­вед­ли­ва се­лек­ция сред учи­ли­ща­та. До пос­лед­но уп­рав­ни­ци­те от­ла­гат да ви­дят де­мог­раф­с­ка­та кри­за в об­щи­на­та, без­лю­ди­е­то в об­лас­т­ния град, бяг­с­т­во­то на мла­ди­те хо­ра по­ра­ди лип­са на по­ми­нък. Се­га уп­рав­ни­ци­те бе­рат пло­до­ве­те на един пре­диз­вес­тен упа­дък.

– Как про­те­че бит­ка­та око­ло зак­ри­ва­не­то?

– Бе­ше жес­то­ка. Щом раз­б­рах­ме за зак­ри­ва­не­то, пи­сах­ме пис­ма до ми­нис­тер­с­т­во­то, до об­щин­с­кия съ­вет, до­каз­вах­ме, че мо­жем да оце­ле­ем. Но то­ва си бе­ше тях­на по­ли­ти­ка, нас не ни чу­ха. А имах­ме 59 уче­ни­ци..

– Оправдават се, че про­вер­ки­те ви­на­ги по­каз­ва­ли мно­го по-мал­ко уче­ни­ци.

– Не е точ­но та­ка, но сел­с­ко­то учи­ли­ще си има осо­бе­нос­ти. На­ис­ти­на има­ше от­със­т­ва­щи, но не сис­тем­но. Един ден дой­дат ед­ни, друг ден – дру­ги. Де­ца­та от ов­чар­ни­ка по­ма­гат на ро­ди­те­ли­те си, по­ня­ко­га през зи­ма­та ид­ва­ха в 10 ч.

– Пред­ло­жи­ха ли ви но­ва ра­бо­та?

– Ни­кой ни­що не ни е пред­ло­жил…

– От ин­с­пек­то­рата го­во­ри­ха ли с вас за ра­бо­та?

– Ни­ко­га. Ни­то от об­щи­на­та, ни­то от ин­с­пек­то­рата. Един­с­т­ве­но ек­с­пер­т­ка­та ми Та­тя­на Иче­ва ме по­пи­та как­во мис­ля да пра­вя… Но ди­рек­то­ри­те ре­ша­ват ко­го да наз­на­чат.

– А с уче­ни­ци­те го­во­ре­но ли е?

– Ни­кой не е го­во­рил и с тях. Те си ис­ка­ха ста­ри­те учи­те­ли. Бо­рих­ме се за по­не още ед­на го­ди­на. За­що­то на­ши­ят шес­ти клас са мно­го доб­ри де­ца, пред­с­то­е­ше им кан­ди­дат­с­т­ва­не. А ги под­ло­жи­ха на стрес. Има­ме ус­пе­хи, по­со­чих ги на кме­та Мин­чо Ка­зан­джи­ев. Са­мо за пет го­ди­ни 18 на­ши де­ца кан­ди­дат­с­т­ват с ус­пех над мно­го до­бър. Без да са хо­ди­ли на час­т­ни уро­ци. Зах­ран­ва­ме най-доб­ри­те сред­ни учи­ли­ща. А те ни об­ви­ни­ха, че да­ва­ме ло­шо об­ра­зо­ва­ние?!

– Кой го ка­за то­ва?

– Пи­ше го в мо­ти­ви­те. По­не­же сме сле­ти кла­со­ве. Съг­лас­ни сме, че сме сле­ти, но ние та­ка ги во­дим, че в рам­ки­те на един час во­дим два ча­са. За да мо­гат де­ца­та да ра­бо­тят.

– Кме­тът ви бе дал шанс да се спа­си­те, как­во ста­на?

– Хо­дих­ме и го­во­рих­ме с ро­ди­те­ли в съ­сед­ни­те се­ла, най-ве­че в Сла­вя­ни. Съб­рах­ме дек­ла­ра­ции от ро­ди­те­ли­те, че де­ца­та ще ид­ват тук да учат. Та­ка чрез бю­дже­та и мал­ко по­мощ от 15 000 лв. го­диш­но щях­ме да оце­ле­ем.

– На 15 сеп­тем­ри къ­де бях­те?

– За пър­ви път от тол­ко­ва го­ди­ни за нас ня­ма­ше звъ­не­ц. Тъж­но. Сто­ях­ме си вкъ­щи, бе­ше ни мъч­но. Две на­ши уче­нич­ки са при­е­ти в Ези­ко­ва­та. Всич­ки бъл­гар­че­та оти­до­ха в “Хр. Ни­ки­фо­ров“ и “Т. Кир­ков“.

– А ром­че­та­та?

– Те са в “П. Пип­ков“, но по на­ши дан­ни де­се­ти­на са отиш­ли на 15-и.

– Как ра­бо­тих­те с ро­ми­те?

– Мно­го бли­зо с ро­ди­те­ли­те им. Ако не дой­дат, оти­ва­ме и го­во­рим с въз­рас­т­ни­те. Де­ца­та ра­бо­тят, но имат и же­ла­ние да учат. Бях­ме бли­зо до тях. Съм­ня­вам се от Ло­веч се­га ня­кой да тръг­не да тър­си ро­ди­те­ли­те им.

– Как­во е спо­ред вас бъ­де­ще­то на сгра­да­та?

– Ще я раз­г­ра­бят, ма­кар се­га да се па­зи под ключ. Па­зи го ди­рек­то­рът Пав­ли­на Сто­я­но­ва. Има и СОТ. Про­да­дох­ме ня­кои бра­ку­ва­ни не­ща на “Вто­рич­ни су­ро­ви­ни“ за 614 лв., вне­се­ни по смет­ка. Ра­бот­ни­ци от об­щи­на­та от­не­со­ха год­ни­те чи­но­ве. Физ­кул­тур­ни­ят са­лон е съ­си­пан. Най-ве­ро­ят­но учи­ли­ще­то ще бъ­де раз­би­то…

– Как­во най-мно­го ви бо­ли?

– През 2005 г. чес­т­вах­ме 125-го­диш­ни­на. Де­пу­тат­ка­та Дон­ка Ми­хай­ло­ва дой­де и връ­чи тър­жес­т­ве­но ре­ше­ни­е­то, че ще ста­ва­ме сре­дищ­но учи­ли­ще. То­ест – има­ме бъ­де­ще. Но пос­ле ре­ши­ха дру­го. Гле­дай как­во ста­ва – в Ма­ли­но­во де­ца­та са по-мал­ко, но за­па­зи­ха учи­ли­ще­то. В Сла­ти­на бя­ха 19 де­ца, а в Дой­рен­ци бя­ха над 70. Как­ва е ло­ги­ка­та?

В за­ле­пе­ни­те вър­ху школ­с­ка­та вра­та воп­ли пи­ше: “Хлад­нок­ръв­но, ка­то на­е­мен ки­лър, без ми­лост да се пре­це­лиш в един ма­лък све­тил­ник. И да го улу­чиш. Да за­по­ки­тиш в ни­що­то се­ла и град­че­та…

Да уби­еш се­я­ча, по­сял бъд­ни­на в клас­на­та стая на ве­ко­ве­те!“